Той се качи в разнебитения шевролет и тръгна към къщи, като мислеше, че може би бе по-добре, че Айрин изчезна. Иначе трябваше да я вози в трътлестата таратайка. Но, по дяволите, помисли той, можеше да отиде при пиколото и да наеме лимузина, а да остави шевролета и да изпрати утре някой да го прибере. Когато се върна в четиристайния апартамент, обзаведен от Мейроуз, в който живееше вече девет години, свали папийонката си и седна на малката тераса, обърната към залива. През съзнанието му отново изплува лицето й. Необходимо е да я намери. Твърдо реши, че няма да прекара остатъка от дните си като някое дете, гледайки какъв би бил животът му, ако тя не беше изчезнала. Трябваше да я намери. Въпреки че не беше редно, налагаше се да се обади на Мейроуз и да я попита. Струваше му доста усилия, но тя беше единствената му връзка с Айрин. Взе телефона в скута си и набра номера.
— Мей?
— Няма я. Искате ли да оставите съобщение?
— Кой е?
— Прислужницата.
— Имаш ли молив?
— Чакайте. Ще взема… Готова съм.
— Аз съм Чарли Партана. Искаш ли да го кажа по букви?
— Не, разбрах.
— И така, искам да чуя по букви.
Тя повтори по букви.
— Добре — рече той. — Кажи си името и ще ти изпратя десет долара на адреса ти.
— Десет долара?
— Да. Как се казваш?
— Мис Пийчиз Елтъмънт.
— Добре, Пийчиз. Кажи на мис Прици, че трябва да ми се обади независимо колко е часът. Знае номера.
— Да, сър.
Затвори и се обади на Паули в хотела му. Никой не отговори. Отиде до масата и отвори едно чекмедже. Извади плик, постави вътре десетдоларова банкнота, запечата го и го адресира. Излезе от апартамента и тръгна към пощенската кутия срещу асансьора. Извади марка от портфейла си, залепи я върху плика и го пусна.
Вратата на асансьора се отвори и от там излязоха двама души.
— Хей, Партана — извика по-едрият.
Чарли почувства, че го обхваща паника, стоейки без пистолет в открития коридор. Мъжът показа значката си.
Гелъгър, от отдела за самоубийства — представи се той.
Чарли си отдъхна.
— Какво има?
— Сигурно не искаш да говорим за това тук.
— Разбира се, заповядайте.
Те влязоха в апартамента.
— И така? — запита Чарли.
— Някой е претрепал Сал Нетурбино днес следобед.
— А, а?
— В хотела му.
— Кой го е направил?
— Къде беше между два и пет днес?
— На сватба. На сватбата на внучката на Корадо Прици.
— Какво ти казах? — обърна се Гелъгър към другото ченге — ще се окаже, че всички са били на сватбата.
В десет часа същата нощ един от адвокатите на Ед Прици измъкна Чарли от ченгетата. Бяха го разпитвали повече от три часа, но той нямаше какво да им каже, а и мислите му бяха насочени как да открие Айрин. По начина, по който постъпи, Мейроуз му беше подсказала, че познава добре Айрин, но ако все пак се лъжеше, в такъв случай ще се наложи да си припомни кой я бе представил на Айрин. Независимо колко трябваше да търси, той щеше да намери начин, за да я открие отново. Когато излезе от полицейския участък, отиде до телефонната кабина в една дрогерия и се обади на Паули в хотела.
— Току-що тръгвах за летището — учуди се Паули — Странно. Минавам покрай телефона, преди да изляза, а той звъни.
Паули беше истерик. Работеше в кинобизнеса и винаги във всичко съзираше намесата на Бога, предначертал нещо да се случи единствено на него.
— Слушай. Паули — каза Чарли, — спомняш ли си филма, който поисках за онова момиче и ти ми даде картичката си, за да я покажа на онзи приятел?
Чарли стоеше до телефона като кон на празни ясли.
— Да.
— Въпросът е как мога да го получа и презапиша на касета?
— Щом искаш, ще го направим.
— Чудесно. Благодаря, Паули.
— Момичето актриса ли е? Мислиш ли, че ще ни бъде интересно да я видим?
— Ти вече я видя. Момичето в църквата в жълтозелената рокля.
— О-о, тя ли? Добре, няма значение, ти самият ли искаш да видиш филма, Чарли? Кой знае какво искаш?
— Кога мога да го видя?
— Други ден. Но в студиото. Това е единственият начин.
— Дадено. Ще дойда в други ден. Искаш ли да ти кажа нещо, Паули? Радвам се, че вкусовете ни се различават и че не харесваме едни и същи проститутки.
— Чарли, от какво се разсърди? Нищо не съм казал.
Но Чарли затвори телефона.
Когато се върна в къщата си на морския бряг, беше почти полунощ. На телефонния секретар имаше съобщение от Мейроуз. Той й се обади. Гласът й беше малко глух, сигурно си беше легнала с хапчета.
— Чарли, какво става с теб? — попита тя сънено — Знаеш ли, променил си се. Много съм уморена.
— Виж какво, Мей, важно е, иначе нямаше да те безпокоя. Трябва да знаем как мога да се свържа с момичето, ти знаеш, Айрин Уокър.
— Чарли, аз се запознах с нея само час преди теб.
— Кой те представи?
— Едни хора.
— Е, добре. Ще им се обадиш ли, за да разбереш къде живее?
— Не знам, Чарли.
— Какво значи не знам?
Тя въздъхна.
— Все едно сама да си прережа гърлото. С това те отдалечавам повече.
— Кой кого отдалечава? Аз ли? Не, ти. С това е свършено. И то почти преди десет години.
— Добре, добре. Ох, по дяволите. Аз стрелях, но някой ми блъсна ръката.
— Ще го имам предвид.
— Не мога тази вечер, Чарли.
— Добре, утре.
— Ще се опитам.
— Мога ли да ти се обадя към обяд?
