— Гордея се с теб, Чарли — възкликна Айрин. — Ти заслужаваш да се чувстваш добре.
Беше въодушевен. „Казват, че хвърлиш ли троха хляб, след няколко хиляди мили и години по-късно тази троха се връща в цял тон хляб“, мислеше си Чарли.
— Е, човек трябва сам да знае колко струва — заключи философски той.
Завиха нагоре по хълма. Там беше заведението, което Чарли щеше да заличи в съзнанието си, защото знаеше, че никога вече няма да го намери — не защото се съмняваше в съществуването му, а защото самият той беше избързал толкова много във времето, че никога вече нямаше да има такова място, където би могъл да се завърне.
„Ресторантът навярно е пуерторикански“, мислеше си Чарли. А и келнерът го доказваше, защото Айрин поиска да им донесе нещо, което трябваше да е пуерториканско и което тя изговори бързо.
— Какво ще ни донесе?
— Трябва да си видиш физиономията, Чарли. Там е изписана решителността ти да устоиш на всичко чуждоземно.
— Така ли? Е, какво е това? — той се опита да не изглежда смутен или като човек, създаващ затруднения.
— Пресен сок от ананас и ром.
— Кажи го пак.
— Judo de pina con Bacardi19.
— Пуерториканска напитка ли?
— Предполагам. Пила съм го само в Куба.
— На кубински ли го каза на сервитьора? Звучеше като пуерторикански.
Взеха по още едно. „Чудесно, помисли си Чарли — и здравословно.“ Тя го накара да яде нещо, наречено combo naches20, което също беше великолепно. Смяха се много, което караше Чарли да се чувства страхотно, защото никой никога не беше помислял, че той е забавен. Всъщност точно обратното. След малко той попита:
— Омъжена ли си?
— В действителност, не.
— Дори и да е фиктивно, искам да знам.
— Бях омъжена — тя сви рамене — преди четири години. Той ме изостави и не знам къде е. И не искам да знам.
— Той те остави?
— Луд е, нали? Беше внимателен, но за кратко време.
— Как така?
— Предполагам, че му омръзнах.
— Това е невъзможно!
Чарли така повиши глас, че мебелите на терасата едва не се разлюляха, а хората спряха да ядат и се заоглеждаха. Айрин се разсмя. След това сложи ръката си върху неговата и го погледна право в очите:
— Имах късмет, че завърши така — каза тя.
— Бих могъл да го намеря.
— По-добре да го няма.
— Някой ден може да поискаш да се омъжиш отново.
— Може би. Но дотогава не искам да знам нищо за него.
— Бракът не трябва да бъде тежест — рече Чарли — Знам, че често е така, но има и сполучливи бракове. Имам предвид съвместния живот на майка ми и баща ми. Бях щастлив, докато тя беше жива. Дразня се, когато науча че не е така, а това, което ти се е случило, ме вбесява. Искам да кажа, че мразя човека, който те е зарязал, но се радвам, че го е направил.
— И аз мисля така за брака. Майка ми и баща ми живееха ужасно, но и тогава разбирах, че животът им би могъл да бъде по-различен. Но да оставим това… Харесвам сакото ти, Чарли.
— Харесваш ли го? Това е шивачът на братовчед ми Паули. Работи в кинематографията. Мисля, че би трябвало да разбира от дрехи. Не го нося често. В Ню Йорк се обличат различно. Там такова сако би се набивало в очите. Би изглеждало твърде ексцентрично. Всъщност, разкошът покварява. Като малък татко ми го повтаряше два пъти седмично. Имаше предвид външния блясък. Поучаваше ме: „Не се поддавай на това изкушение, защото за тебе ще съдят по твоя ум и твоята същност, а не по дрехите, колите или диамантените пръстени“. Така е за мъжете — добави той.
— Той е прав, Чарли.
— Не си италианка, а те срещнах на сватбата на Тереза Прици?
— Епископът, който ги венча, също не е италианец.
— Не е ли? О, да. Той е поляк.
— Ти мислиш, че не съм имигрантка от Западна Европа, защото баща ми е поляк? — Тя го погледна и засия.
— Уокър, полско име ли е? — Беше поразен.
— Беше Валцевич. Родена съм като Майда Валцевич, но аз го промених.
— Мислех, че може би си учила в колежа с Мейроуз?
— Нещо такова. Колко време ще останеш в Лос Анджелийс?
— Може би до вторник.
— Трябва ли да се върнеш?
— Ами да. Занимавам се със зехтин и сирене.
Стори му се, че съзря в очите й насмешка. Питаше се доколко тя е осведомена за фамилията.
— Какво работиш, че можеш да си позволиш такава кола?
— Занимавам се с данъци.
— Данъци ли!
— Да. — Със смърт и данъци. Аз съм данъчен консултант.
— В какво по-точно се изразяват консултациите?
Отговорът, който му даде, можеше да се отнася и за него.
— Ами вчера имах един клиент, който има влог в банка и сметка в друга страна. Казах му, че трябва да попълни финансов формуляр 90221.
— Хм.
— Спестявам им пари. Например, ако някое акционерно дружество изплати откуп на похитител за освобождаването на негов служител, сумата се приспада като загуба или кражба. Технически въпрос, но в това е работата.
— Това е страхотно, Айрин. Наистина.
Беше с нея на обяд и вечеря през следващите два дни — неделя и понеделник. Когато в неделя вечерта я целуна, си помисли: „На четиридесет и две години съм, тази жена е към тридесет и пет, а целувката й ме опиянява.“
В понеделник й заяви, че я обича.
