– Защото я познаваш. И можеш да я освободиш. Но както си почнал да се ядосваш и фучиш, само ще я затриеш.
– Пак ли ще ме поучаваш?
– А не искаш ли? Нима съжаляваш за силата, която получи?
– Да! Нищо не излиза както го искам. Само се дразня и става още по-зле.
– Обаче наказваш когото си искаш, и не те е страх от никого. Помниш ли откъде тръгна?
– Помня аз…
Криво ми е да си призная, но отново е прав. Няма равен Мискинина. Винаги извърта нещата както му е угодно.
– Помниш ли, че ти обещах да станеш майстор? Ти научи много и откри огромна част от силата си. Но за да станеш майстор, се иска много време. Стотици години. Помниш ли Варвара?
– Тая дъртофелница? Че какъв майстор е тя?
– От най-добрите. Беше. Знаеш ли колко години е учила и още колко се е упражнявала сама? Двамата с теб не сме живели толкова време. А змеят?
– Какво ме интересуват те? Вече ги няма, а и да ги има, ще ги помета с една псувня!
– Силата е като топора, Искрене. Може да бухаш с него и да капнеш от умора, може и да цепиш дървата с едно леко движение. А ако си майстор, можеш да издялкаш всяка една форма от дървото.
Спомних си как цепеше дърва, като го видях за пръв път. Тогава го мислех за гявол, сега дваж повече такъв го правя. Хитър е като цяло стадо лисици. И всичко знае, за всичко има отговор.
– Не ми се сърди, че го казвам, но ти още не си майстор, приятелю. – (Гледай го ти как ме нарича! Приятелю!) – Ти си в най-добрия случай дървар. Тепърва има да учиш и да се упражняваш.
– И кой ще ме учи? Ти ли?
– Не. Не аз. За добро или за лошо, нашите пътища се разделиха.
– Друг път! Аз ще реша кога ще си идеш!
– Когато научиш коя е тя, ще разбереш, че аз повече не ти трябвам. Тя ще е твой учител, наставник и всичко.
– Глупости! Тя е едно просто момиче!
В отговор Мискинина само се усмихва доволно, като котарак, който е докопал паницата с квас. Познавам я тази негова усмивка. Нещо трябва да се сетя, да проумея, когато се усмихва така.
– Не удряй на сляпо с топора, приятелю. Потърси в себе си. Яростта ти е силна, но груба, коси хора наред, дори тези, на които не би искал да сториш зло.
И се обръща и си тръгва. Отварям уста да го спра, но се сещам нещо. Нещо толкова важно и неочаквано, че застивам така, зяпнал. „Тя е едно просто момиче.“ Явно не е нито просто, нито момиче, щом Мискинина така се хилоти. Къде съм я виждал?
Протягам ръка и я докосвам по лицето. Нещо познато има в това докосване. Клепките на очите ù сякаш се раздвижват и по страните ù се появява руменина. Поглеждам пак с другия си взор. Виждам я веднага – чиста, бяла, огряна. Вечерницата…
Тръгвам си уверено, без да бързам. Поглеждам мимоходом Звездин. Глупавото добиче се звери и не вярва на очите си – тръгнах си просто така, здрав и читав. По гърба си още усещам тежкия поглед на навлека, сякаш отровни змии пълзят под дрехата ми. Но той вече се замисли, долавям го. Вглъбява се в себе си и в това, което е открил. Ей сега ще се сети и ще открие, че някой го е водил за носа, но този някой не съм аз. Съжалявам, сестро ми Ангелино, но ти сама си го надроби това. И да не му бях подсказал, пак същата попара щеше да сърбаш.
В момента, в който погледът му се отмества от мен, криввам към дърветата и се скривам зад един дебел дънер. Няколко минути се съсредоточавам върху това да разпръсна сянката си. После внимателно надниквам иззад дебелите коренища. Зрелището е неописуемо. Толкова е неочаквано, че чак зяпвам с уста и присядам назад. Не ми трябва да гледам повече, знам какво става. Само дето не мога да повярвам. И на очите си не вярвам, и на здравия смисъл, на който винаги съм се опирал.
Ангелина!
Винаги съм знаел, че е майстор, от най-висша класа, винаги съм чувствал, че има една тайна, една скрита хитрост в повече, винаги съм бил уверен, че е невероятно мъдра и умна, че знае за тоя свят неща, които никой друг дори не подозира. Но това…
От кръста надолу е още дърво, вкопало могъщи корени в земята, с клонки и издънки, напукана кора и чепове. Ясен или дъб, не можах да видя добре. От кръста нагоре е кръшна мома, съвършено гола и вълшебно пленителна. Да я гледаш е една болка, да я докосваш означава да се побъркаш. Черните ù коси падат свободно по раменете и гърба ù, прикривайки чаровно едрите ù гърди…
Някога бях неин любовник. А сега тя е прегърнала с цялата си нежност и любвеобилност навлека, притиска го към себе си, милва го, докосва го с пръсти и устни, с цялото си съкрушително женско тяло и вероятно му шепне нещо на ухото. Точно както направи с мен преди няколко дни. Магията на навлека постепенно разваля нейната собствена магия и от дърво тя все по-бързо се превръща в човек. Хитро е много слабо и небрежно казано.
Първо го накара да я хареса, после накара силата му да я върне при него, за което използва мен. И сега? Или ще загине, удавена в тази разрушителна сила, или ще я укроти, ще я опитоми и ще я подчини. Ще сложи сребърна юздичка на враното конче. На палавника. На немирника. Сякаш не е лицето на разрушението и смъртта, а просто непослушно дете.
