Изведнъж ми се дояде. Хубава мека питка, топла и ухае… Как така е топла и ухае, все едно сега излиза от пещта? Мирише на масло и сирене, на пресята пшеница и ръж. Пàра се вдига от начупената пита и се носи към мен, омайва ме. Вземам хляба и отхапвам. Боже, какво блаженство! Колко е вкусен! Мама правеше такъв хляб по празник, но този е още по-хубав.
Не мога да му се наситя. Голямата пита се стопява измежду пръстите ми. Къде отиде това момиче, в него е другото парче от питата? Къде се дяна? Току-що беше тук…
Защо няма никой наоколо? Къде отидоха всички?
Все пак наоколо има някой. Това е точно както оная нощ, когато видях змея да свети като въглен в нощта. Само че това не е змеят и не е въглен. Виждам го. Като сянка е. Оттатък баира, сгушен сред дърветата.
– Кой си ти? – виквам с все сили.
Оня май ме чу. Сниши се още и взе да се измъква като гущер.
– Стой там, да те видя кой си! Дий бре, коньо, тичай натам! Ако ти избяга, ще ти счупя и двата крака.
Внезапно Ангелина извади хляб от торбата си и му го подаде. Оттук дори можах да усетя уханието на билките, които беше наслагала в него. Глупачка! Какво си мисли, че прави? Бабешки магии пробутва на навлек.
Изведнъж напрежението изчезна. Все едно не го е имало изобщо. Искрен взе да лапа хляб като невидял и черната прокоба се стопи. Хората си отидоха. Горките глупаци, повечето от тях няма да преживеят нощта, а останалите – до ден-два ще погинат и те… Впрочем не се знае. Но тези, които го докоснаха, със сигурност няма да живеят дълго.
Искрен се олюля в седлото. Омаян е. Усмихвам се вътрешно. Ангелина излезе по-хитра, отколкото я мислех. Примами го с обикновена питчица, сиренце и масълце. Не с магия. Магията дойде после, когато навлекът не очакваше. Лаком е, а тогава е най-слаб. От кого ли го е научила това? Май съм приказвал доста неща насън…
Ангелина прошепна нещо на коня и Звездин клекна на предните си крака. Искрен се наклони напред и тя го хвана през врата, прегърна го, както майка прегръща дете, и отърка бузата си в неговата. Не чух нещо да му шепне в ухото.
Добра е, чортовете да я вземат. Направо изпитвам черна завист. Една шепа сила ù е останала, обаче я плиска като придошла река. Истински майстор! Сега навлекът ще я сънува и ще ходи подире ù като теле по майка си. Докато го оплете напълно в мрежата си, както паяк омотава муха в паяжината си. И ще прави с него каквото си иска. Лошото е, че след това нищо не може да го прави. Не може да го промени, не може да го унищожи. Може единствено да го успокои, но това все едно не променя нищо.
Прекалено лесно стана. Не мога да ù отрека – има невероятна дързост и находчивост. В момента повече ме вълнува друго – какво ще прави, ако не успее. Не може да не допуска такава възможност и вероятно се е подготвила за нея. И някъде в плановете ù присъствам аз.
Изведнъж Искрен се събужда. Боже! Видя ме!
– Стой там, да те видя кой си! – реве с пълна сила подире ми. – Дий бре, коньо, тичай натам!
Свършено е с мен. Направих една погрешна стъпка. Сто години вървях по невидима връв и не сбърках, сега се спънах на равното. Само въпрос на време е…
Изведнъж оня, който изглежда като сянка, изчезна. Съвсем. Ама че дяволия. Потичах с Шарко наоколо, ама къде ти – никой не намерих. Ще ми падне пак тоя мискинин. Къде се дяна онова момиче? Искам да я видя. Каква беше хубава само…
– Ей, ти, да си виждал едно момиче наоколо? Бяло облечено, хубаво едно такова?
Селякът с чувала се обръща и ме поглежда.
Май е глух. Мига на парцали и се блещи насреща ми.
– Да си видял едно момиче тъдява? – викам му по-силно.
Оня само ми клати глава. Аха-аха да заплаче.
– Какво имаш в чувала?
Селякът ревва без глас, сълзите му текат като пролетни вади. Сваля чувала от рамото си, разтваря го и ми го показва. Вътре има човешка глава. Посиняла и окървавена. Някакъв напет юнак ще да е бил, я какви мустаци има, че и рошав перчем.
– Къде си тръгнал с тая глава, а?
– Сюлейман ага – продумва селянинът едва, ченето му играе и ръцете му треперят – каза, че ако му я занесем, ще пощади селото…
– Ах, тъй значи – викам му. – Я дай на мен да му я занеса. Дай, ти казвам! Какъв ти е бил, син? Рода?
– Войводата Велко…
Виж ти, имало било някой си Велко, който взел да върти калъча и да се прави на воевода. Един спасил, двама затрил. Знам ги аз такива – ходят и мъстят уж за пролята кръв и бащина чест, после турците цели села затриват. А покрай тая буна карат наред, никаква глава няма да ги отърве…
Вземам му чувала от ръцете и го оставям да реве и да се пули.
– Де да го диря тоя Сюлейман?
Той само поглежда оттатък баира, откъдето се вият пушеците на изгорената Загора.
– Дий, коньо. Да идем да го видим тоя Сюлейман що иска.
Не щеш ли, като минавам една долчинка, напреде ми се изпречква одевешното момиче. Не знам как разбрах, че е то. Нито е в бяло облечено, ни със забрадка. И май не е момиче изобщо…
Искрен набързо се разправи със Сюлейман и цялата му пасмина. Сега Загора ще си гори мирно и тихо поне две недели. После ще я вдигнат наново, а един ден, като дойдат русите, пак ще я изгорят. Случвало се е и преди.
