Искрен подкара кончето си къмто Чирпан. Натам бягаха хората и той тръгна подире им. Вече трети ден успявам да го следвам, без да ме забележи. Търси ме, защото изпървом ме видя, а после изчезнах от взора му. Но сега друго му е в главата. Ангелина.
– Що да сторя, мило ми конче?
Тъпата кранта мълчи и не казва. Знам, че може да говори, и мога да я накарам, ама не ми се ходи пеш после. А обикновен кон да ме носи не може, разболява се до ден и умира.
– Либето си изгубих, разбра ли! Помогни ми да я намеря и ще те пусна да си ходиш. Тоя път наистина ще те пусна.
Звездин свърна из някакви сокаци, що дири там, не знам. Дано той знае накъде е тръгнал, че само на кончета-вихрогончета ще ми стане…
Внезапно тая ми ти кранта спира и забива крака в земята. Напред не тръгва, колкото и да я юркам и ритам. Е, сега вече ми прикипя!
Обаче нейде отпред дочувам някой да пее. Без думи, едно такова тихо и особено, много познато…
Ангелина стои насред сухия дол, все едно е пуснала корени. Стои съвършено неподвижно, извърнала длани нагоре, пръстите ù са свити едва. Цялата е покрита в сиво и кафяво. Прилича досущ на дърво. Всяка една част от нея наподобява клонче, листо, ствол. Дори лицето ù е посивяло. Никога не съм я виждал такава, дори нямам идея какво прави. Варвара умееше така да омагьосва – гледаш го, уж е човек, а всъщност е дърво, камък или вода. Но Ангелина е жива и прави нещо, усеща се ясно. Все едно е застанала насред езеро и разплисква вълни с тялото си.
Навлекът слиза от коня и се приближава. И той е впечатлен от дивното зрелище. Отива при нея и бавно, много бавно протяга пръсти към лицето ù, но така и не се осмелява да я докосне. Прикляква, за да надзърне в очите ù, но те са затворени. От ноздрите ù не излиза дъх. Навлекът е смутен. Няма и помен от прежната му самоувереност и наглост. Не смее дори да продума.
После нещо се скъсва в него, замайването му преминава и се сепва изведнъж. Бутва я по рамото, разтръсква я. Но Ангелина стои вдървена и не помръдва дори когато я бутва с две ръце и цяло тяло. По лицето на Искрен се изписва ярост, възмутен е от това безобразие. Зъбите му са стиснати, фучи, пръска слюнки и издава разнообразни гърлени звуци. Докато се опитвам да разбера каква игра играе Ангелина, ми хрумва една отчаяна идея.
Излизам иззад големия дъб, където съм се скрил, и отивам при него. Не бива да го стряскам, той е погълнат от това да удря с ръце и крака по дървото, приличащо на момичето, в което
Искрен не ме чу да идвам. Стоя на крачка зад него и се дивя на хитростта на Ангелина. Погълнала е вниманието му изцяло. Не може да ме види с магическия си взор, не може да ме подуши, да ме чуе или да ме види. Мога да извадя ножа си и да го убия, бързо и чисто, преди да е усетил какво става, преди да избълва предсмъртното си проклятие. Но той е само дете в крайна сметка. Ужасно и смъртоносно, но дете. Слагам ръка на рамото му и казвам с мек глас:
– Здравей, Искрене. Помниш ли ме?
Така ме доядя, направо да ревне човек, що за простотия е това! Човек да стои затворен в дърво! Мога да я наругая и да я превърна в буболечки, преди да се е стъмнило, мога да взема топора и да я отсека. Ала я виждам ясно, не с очи, а с оня другия взор, дето Мискинина ме научи на него – това е тя, същото онова момиче, дето ми донесе хляб. Малко по-голяма е станала, по-висока от мен, че и какви цици е отпрала, като голяма жена, даже мама няма такива. Очите ми се насълзяват. От жал ли, от яд ли, не зная, ама не виждам нищо. Виждам само с другия взор, а когато гледам с него, всичко е сиво, сиво, само някои хора ги виждам ту като горящи въглени, ту като черни сенки. Малката кака я виждах като бяла фигура, огряна и чиста. Затова сигурно змеят ù викаше Вечерница, тя беше точно такава – чиста и ясна, огряна. А одевешното момиче го виждах така, както го виждам с очите си.
Изведнъж Звездин изпръхтява и някой слага ръка на рамото ми. Няма нужда да се обръщам, виждам го ясно и така. Плътна черна сянка, висока, могъща и страшна, хлъзгава и неуловима. Ту я има, ту я няма.
– Що щеш тука, Мискинино?
– Здравей, Искрене. Помниш ли ме?
– Помня те я! Що щеш тука? Защо си дошъл?
„Не трябва да го лъжа, не трябва! Но и истината не бива да му казвам!“ Направо го чувам как мисли. Сега ще ми платиш ти, кучи сине.
– Истината ми казвай! Бързо! Инак ще ти изцедя душицата през ушите и носа!
– Ако ти кажа защо съм тук, няма да ми повярваш, Искрене. Ще ме намразиш и ще ме затриеш. Ти сам знаеш защо дойдох.
– Не знам! Ти ми кажи!
Дали наистина не знам? Стане някоя магическа простотия и тутакси той се появява. Защо? Защото всичко, което става, са негови козни. Той е в дъното на всичко това.
– Дойдох да ти подскажа коя е тя.
– Защо?
