Онова лято в замъка бяха дошли да работят и неколцина южноафриканци. Никога през живота си не бях разговарял с чернокож човек. В Ирландия такива на практика нямаше, а тези момчета не ни доближаваха — общуваха само помежду си. Няколко пъти се опитах да завържа дружелюбен разговор — къде с думи, къде с жестове, — но африканките не вдигаха очи от земята, сякаш се бояха от мен. Трябва да призная, че бях заинтригуван от тях. Чудехме се защо и те като нас не спят в имението. Имаха си бял ръководител, който живееше при същите условия като нас. Не бях сигурен, но ми се струваше, че чернокожите момчета бяха дори по-млади от нас. Макар че бях взел участие в една студентска демонстрация срещу апартейда, никога не се бях сблъсквал очи в очи със същинската отблъскваща грозота на това социално явление. Дочух, че африканците били изпратени тук, за да научат как се сади лозе и да отнесат няколко лози в Южна Африка — явно климатът там наподобяваше френския. Силно желаех да науча повече за тях и за начина им на живот, но те говореха слабо френски и никакъв английски, а и — отново — беше неучтиво да ги притискам с въпроси. Белият им „ръководител“ беше нагъл простак на име Йоост. Беше ги довел във Франция да усвоят онова, което самият той беше твърде глупав и мързелив да научи. Лично той не си мърдаше пръста и по цял ден пиеше, крещеше заповеди и откровено ги биеше, когато правеха грешки. Опита се да се сближи с нас, като подмяташе груби майтапи за цвета на кожата на африканските си другари и за животинската им глупост. Франция обаче беше страна, която още се възстановяваше от собствения си срам от това, че с бездействието си е допуснала сегрегацията и преследването на евреите, така че нямаше никакво намерение да допуска същата грешка. Всички ние се оплакахме от Йоост на мадам, която нареди цялата южноафриканска бригада да се изнесе вън от имението.
Ние бяхме настанени в спартански условия: имаше едно спално помещение за мъжете и друго за жените, като всяко беше оборудвано с помпа за вода и дупка в земята вместо тоалетна. Днес не бихме се примирили с това, но тогава бяхме млади и стандартите ни бяха доста занижени. Намирахме положението си за очарователно екзотично.
Работата обаче беше много тежка, поне докато не посвикнахме и не заякнахме. Към края на юни по лозето вече почти нямаше какво да се върши, така че се прехвърлихме към овошките и маслините, където работата беше значително по-лека. Целият първи месец прекарах в окопаване на редовете между лозите, като изтръгвах и почиствах старателно всяка детелинка, див овес или друг плевел. Забележително е колко бързо растяха тревите през първата половина на юни — с четири-пет сантиметра на ден, макар че мадам ни беше казала, че в началото на пролетта растежът бил още по-интензивен. Лора и Оливър бяха разпределени в друга бригада, която се занимаваше с жизненоважния за лозите процес по
Трябва да призная, че след работа се възползвахме щедро от безплатното вино и често пропълзявахме мъртвопияни в леглата едва в малките часове. В интерес на истината неколцина често не успяваха да се доберат до собственото си легло. Стигаха само до нечие чуждо и там оставаха. Такива ми ти работи.
През онези летни дни аз знаех, че трябва да се опитам да поправя онова, което не беше наред у мен. Бях си възложил мисията да се отърва от увисналия на шията ми воденичен камък, а именно моята девственост. Смятах, че направя ли го, ще се излекувам. Да споделям общо спално помещение с толкова млади мъже, които не страдаха от излишни задръжки, беше сериозно изпитание за волята ми.