Не си спомням на кого най-напред хрумна тази идея. Всъщност май точно Лора я предложи. Тя познаваше някакъв приятел на неин приятел, който можел да уреди пътуването, а след напрегнатата учебна година на лекции и изпити всички ние изгаряхме от нетърпение да се измъкнем от Дъблин и от родителския контрол. Задачата беше да се засади голям лозов масив във Франция. Други от колегите ни заминаваха да работят в консервни фабрики в Германия, а неколцина дори се бяха наели в строителството на няколко обекта в Лондон. На нас обаче идеята да садим лозе във Франция ни звучеше най-примамливо. Със сигурност означаваше достъп до евтин алкохол. Изобщо не си представяхме колко тежка работа ни чака в действителност и това ни се изясни едва когато пристигнахме на мястото. За голямо удоволствие на Лора Оливър беше сред първите записали се. Договорът ни предлагаше квартира, храна и незначително заплащане в замяна на труда ни. Звучеше лесно и без проблем успяхме да убедим родителите си, че подобна безценна възможност да упражняваме френския и да изучаваме автентичната френска култура не бива да бъде подминавана с лека ръка.
Във Франция пристигнахме през последната седмица на май. През първите две седмици преливахме от вълнение. Трябваше да се разчистят много акри земя и да се подготвят за засаждането на лозето. От едната страна парцелът граничеше с овощна градина, а от другата — с маслинови насаждения. Имотът беше част от огромното, оградено със зид поземлено имение към местния замък, извисяващ се над прекрасна долина, която се намираше на час път с кола от Бордо.
Домът и имението се управляваха от мадам Вероник — вдовица, която наближаваше четирийсет. Единствените други членове на семейството бяха прелестно шестгодишно момченце на име Жан-Люк и възрастният баща на стопанката мосю Д’Егс. Мосю Д’Егс и Жан-Люк бяха неразделни. Обикаляха из имението, хванати за ръка, привеждаха се да се полюбуват на цветята или дърветата, старецът се накланяше към детето, пъхнало малката си ръчичка в неговите разкривени артритни пръсти, които понякога неконтролируемо трепереха, и двамата си шушукаха нещо, а след това избухваха в смях. Никога не беше ясно кой от двамата води другия.
Семейство Д’Егс притежаваха имението от няколко поколения, но по време на войната то било завзето от нацистите и собствениците били прогонени. Старото лозе било изоставено и западнало, което се отразило пагубно на поминъка на цялото село. Окупаторите окрали от замъка всички ценности, но не успели да унищожат величието му. Носеха се слухове, че мосю Д’Егс бил в Съпротивата и в огромните изби на замъка под стъпалата към главния вход организирал щабквартира, откъдето ръководил няколко сериозни саботажни акции. Не знам дали това отговаряше на истината, но беше страхотно да мислим, че такива сериозни дела са били планирани и изпълнявани само етаж под обутите в лъснати ботуши крака на нацистите, които шарели из замъка горе. Имаше и други версии на историята: говореше се, че мосю бил заловен, когато тайно извеждал еврейско семейство от селото, и бил подложен на ужасни изтезания, но ни се струваше неуместно и дори коравосърдечно да разпитваме за подробности. По онова време споменът за войната беше все още жив и много хора по онези места желаеха повече от всичко на света да го забравят.
Истинска прислуга в замъка почти нямаше, но в имението живееха неколцина работници, които на драго сърце вършеха всичко, което трябваше да бъде свършено. Останах с впечатлението, че хората от селото имаха много основания да бъдат благодарни на благородното семейство Д’Егс. Те с техния стар замък имаха излъчването на обеднели аристократи — феномен, с който в Ирландия отдавна бяхме свикнали.
Ние живеехме в нещо като общежитие: подобни на палатки конструкции, издигнати само за работния летен сезон в полето, което се виждаше от терасата. Точно над нас се извисяваше величественият замък Д’Егс. Хранехме се с останалите работници на обща маса на открито в двора. Тези работници представляваха жизнерадостна компания, все млади мъже от близкото село Клошан и близкия район. До един бяха добронамерени симпатяги.