Оливър говореше френски значително по-добре и от Лора, и от мен и затова често тъкмо той провеждаше разговорите между нашата група и мадам. Точно заради добрия френски и мосю Д’Егс започна да обръща значително внимание на Оливър. Разпитваше го за английските наименования на различни растения и Оливър покорно превеждаше. Не след дълго Оливър беше повишен. Започна да прекарва все повече и повече време в кабинета на мосю в замъка. Официално мосю го взе за свой преводач, който да му помага в разчитането на стари карти и други ръкописи от колекцията му. Късметлия си беше Оливър. Работата на лозето не беше лека. Той продължаваше да спи при нас, но вече не излизаше на полето. Помня, че Лора малко се подразни от тази нова организация на нещата. От време на време наблюдавах Оливър от лозето: седеше до мосю на терасата на замъка с чаша вино до лакътя или играеше някаква буйна игра с палавия Жан-Люк. Виковете и смехът им отекваха от стените на замъка и кънтяха над долината. Оливър изглеждаше като доскоро изгубеното междинно звено между стареца и момчето. Всички забелязахме колко добре се разбираше той и с двамата. Когато вечер се прибираше при нас, беше различен човек. По-удовлетворен, несъмнено по-щастлив. Лора не беше единствената, която ревнуваше Оливър заради времето, което той прекарваше със семейството. Ревнувах и аз, и никак не ми допадаше, че той става все повече един от тях, отдалечавайки се от нас. Инстинктивно разбирах, че Оливър не би могъл никога да ме обикне, но поне докато ходеше с Лора, можех да съм близо до него, да съм сред приятелите му. А сега някой ни го отнемаше. Вечер той се връщаше, зареден с истории за смешните неща, които бил казал Жан-Люк, за новата игра, която били играли заедно. Веднъж Оливър ни каза, че ако някога имал син, би искал той да е точно като Жан-Люк. Аз необмислено подхвърлих, че и мосю Д’Егс би бил отличен баща, но Оливър само впери мрачен поглед в мен, после стана и излезе. Каквато и да беше историята с родителите му, явно бях докоснал оголен нерв. Тогава не знаех, че той таи насилие в себе си, но в онзи момент изражението му беше такова, сякаш искрено желаеше да ме удари.
Когато завърших училище, жените бяха пълна загадка за мен — поне докато не срещнах Лора Кондел. От шестгодишна възраст бях общувал само с други момчета и свещеници в интерната „Сейнт Финиънс“ и с изключение на летните дни, прекарани във фермата на Станли Конъли — когато, честно казано, трите му сестри, умилкващи се като котки, ме хвърлиха в ужас — нямах никакъв опит с жените. Както е известно, мъжът усвоява житейските факти и етикета относно отношенията с жени от майка си или — в краен случай — от баща си. На мен ми се наложи да се уча чрез осмоза.
Определен тип списания, старателно скрити в колетите с бисквити и вълнени пуловери, се разпространяваха сред момчетата в „Сейнт Финиънс“ и имаха стойността на твърда валута. Техен източник обикновено беше някой английски братовчед или приятел от чужбина. Поради силно затрудненото ми финансово положение времето ми, през което можех да преглеждам подобни списания, беше крайно ограничено. Нямах какво да предложа в замяна, така че нямах и много шансове за достъп до съдържанието им. Естествено, изображенията там ме възбуждаха и провокираха любопитството ми — дългите елегантни крака, меките гърди, красивите извивки на хълбока от дупето към кръста.
Когато в края на краищата видях истинско женско тяло, не бях кой знае колко разочарован. Жените от мъжките списания по онова време не се различаваха много от нормалните жени. Смятам, че модерната порнография в момента е несъмнено най-сериозната и често срещана причина за еректилна дисфункция у мъжете. Че как иначе да реагира клетият тийнейджър, когато най-сетне се изправи очи в очи с неепилирано женско тяло, което едва ли се радва на заоблени и щръкнали гърди, тънко кръстче и бронзов тен, покрит с лъскав гел, който сякаш улеснява проникването? Разочарованието и раздялата с илюзиите при първия сблъсък с действителността не може да не произведе физически ефект! Разбира се, днес мъжете могат винаги да разчитат на хапчета при подобен проблем. Аз никога не съм имал нужда от такава помощ.
Естествено, сексът ме интересуваше, но се отнасях с известно подозрение към момчетата, които имаха гаджета. Че за какво друго може да ти е необходимо едно момиче, освен за секс?
Донякъде от пламналия от неудобство учител по биология, донякъде от неприличните измислици и слухове, разпространявани от другите момчета, бях научил, че жените кървят редовно и това ми се струваше отвратително. Чуждо и противно. От самото начало на брака ни с Алис й дадох да разбере, че не желая да знам нищо за цикли, кървене, кисти, течения и всички останали отблъскващи подробности, свързани с техния пол, и чест й прави, че тя никога не ме е занимавала с тях. Понасях единствено кратко „главоболие“ веднъж месечно и не възразявах, ако й се наложеше от време на време да влиза в болница за някоя и друга малка „процедура“. Милата Алис.