Лора заяви, че с Оливър всичко е приключено, че не й остава друг избор, освен да приеме, че той я е отхвърлил окончателно, и отказа да коментираме повече въпроса. Почувствах, че помежду ни оставаха още неизказани неща, но не настоях. А след това обстоятелствата до такава степен завладяха вниманието ми, че непостоянните настроения на Лора минаха на заден план в съзнанието ми.
Три седмици по-късно, в първия ден след началото на гроздобера, всички спяхме дълбоко в спалните помещения. Бяхме ужасно уморени, защото в брането трябваше да се включат всички свободни ръце. Моите задължения в кухнята и ангажиментите на Оливър в библиотеката бяха отменени — периодът, в който гроздето придобиваше оптимално качество, беше кратък и то трябваше да се обере максимално бързо. Вечерта бях буквално като разглобен, паднах на леглото и мигом заспах, но три часа по-късно се събудих, напълно дезориентиран. Отвън се чуваха високи гласове. Оливър и Лора си крещяха, макар че, ако трябва да бъда честен, всъщност крещеше само Лора. Другите също се размърдаха, някои излязоха да проверят какво става. На мен вече искрено ми беше писнало от капризите на Лора. Тя непрекъснато се излагаше, излагаше и Оливър, и мен. Излязох навън и го видях как се опитва физически да се отскубне от нея, а тя беше обвила ръце около шията му.
— Ти ме обичаш! Трябва да ме обичаш! — хълцаше тя и отказваше да го пусне.
— Лора! — креснах високо. Тя се дръпна от Оливър, обърна се и впери поглед в мен. — Отивай да си лягаш — прошепнах й гневно. — Ставаш за посмешище.
Оливър също се обърна да си върви, но аз го спрях.
— Оливър, трябва да поговорим.
Той се поколеба, но ме последва в спалното, където останалите също постепенно потъваха обратно в сън. Започнах шепнешком да се извинявам за поведението на Лора.
— Обикновено не е такава, не знам какво я прихваща напоследък… Може би е заради новото място, може би работата се оказа твърде тежка за нея.
Помолих го да се опита да бъде по-търпелив с нея. Разбирах, че той вече не желае връзка с нея, но все пак настоях да й обръща малко повече внимание, за да не се чувства тя напълно пренебрегната. Той дори не вдигна очи да срещне погледа ми и докато ме слушаше, не спираше да си играе с каишката на часовника си. Беше ми изключително неприятно, че бях принуден да водим подобен разговор, особено толкова скоро след като бях признал собствените си чувства към него.
Минаха още няколко минути, преди да доловя нещо странно във въздуха. Не можах да го определя веднага, но инстинктът ми подсказа да стана. Надигнах се тихо, не желаех да притеснявам отново останалите. Измъкнах се на пръсти навън, Оливър ме последва. Излязохме на открито. Нощта беше топла, но навън миризмата се усещаше ясно и в объркването си отначало помислих, че някой пуши марихуана. Тогава Оливър посочи към къщата. За разлика от други нощи, луна почти нямаше и едва-едва се очертаваше силуетът на замъка, но в следващия миг чух припукването и хукнах. Изкачих стълбите тичешком: знаех, че ми мирише на дим, че това е мирисът на пожар, че въздухът е напоен с него, а след това стигнах до най-горното стъпало и изпепеляваща горещина ме блъсна в лицето. Видях, че приземният етаж на едното крило е изцяло обхванат от пламъци. Оливър се втурна да събуди останалите.
Ако бях нащрек, ако бях тичал по-бързо, ако не бях толкова уморен, ако се бях досетил, ако го бях предвидил, ако… Господи, до края на живота си можех да си измислям нови и нови „ако“! Закрещях, но гласът ми потъна немощно в нощта и аз си спомних, че акустиката тук беше такава, че за да ме чуят в къщата, трябваше да се кача на предната тераса.