Едно от задълженията ми беше да викам работниците на обяд, като бия камбаната на изоставения параклис в единия ъгъл на двора. През дима успях да видя, че той е незасегнат от пламъците, така че, крещейки за помощ, се втурнах натам, блъснах с рамо тежката дървена врата и задърпах с все сили старото въже, а камбаната загърмя безредно в камбанарията. Шумът от пламъците вече беше много силен: пукаха, съскаха, стенеха. Най-много се тревожех, че над библиотеката — която беше погълната от свирепи пламъци — може да има спални. От дима започнаха да изскачат хора, видях хаос, паника и ужас. Скоро намерих Лора, обляна в сълзи и вкопчена в Оливър, самия той с посивяло лице. Накарах няколко от момчетата да домъкнат маркучите от поливната система на лозето, но, първо, това ни отне много време и второ, когато ги развихме, се оказа, че са фиксирани неподвижно и доста къси — най-далечната точка, която бихме могли да облеем с вода от тях, отстоеше на повече от десет метра от пожара. Неколцина от работниците вляво от мен жестикулираха и крещяха, опитвайки се да вдигнат каменната плоча, служеща за капак на отдавна изоставения кладенец в основата на стълбището към терасата. Други влачеха стар градинарски маркуч от подобните на пещери изби под замъка. Имаше и хора, които просто стояха наоколо, застинали в пълен шок. Тогава от пламъците изскочи някакво същество, което въобще не приличаше на човек, но през шума от огъня и виковете аз дочух женски писъци — не ясния, висок писък на героините по телевизията, а грозния, страшен вой на изпепеляващата мъка. Никога преди не бях чувал нищо подобно и от самата мисъл да го чуя отново ме побиват тръпки. Така звучаха загубата, скръбта и отчаянието на мадам. Цялото й тяло и леката й нощница бяха почернели, по-голямата част от дългата й коса беше напълно изгоряла, главата й беше цялата в рани. Сграбчих я и я задържах здраво, защото тя се опита да се отскубне и да се втурне обратно в зейналата адска паст зад гърба си, като крещеше дрезгаво „Папа! Жан-Люк!“, докато остана без глас.
Цялото източно крило на къщата беше обгърнато плътно от пламъците, които ближеха и обвиваха рухващите една по една греди, плочките, зидарията. По-късно узнах, че Жан-Люк често прекарвал нощта в креватчето си, поставено специално за тази цел в спалнята на дядото на първия етаж на същото това крило. Мисля, че пожарните пристигнаха час след началото на стихията, но пред лицето на нещастието времето няма никакво значение. Това е фалшив, човешки конструкт, който няма сили да противостои на природата. Тя не се интересува от тиктакането му. Пожарникарите ни изтикаха назад и поеха нещата в свои ръце. Бяха отлично организирани и трябва да призная, че пристигането им ме изпълни с известно облекчение, макар надеждата за добър край отдавна да беше потънала в пламъците.
До другата сутрин от източното крило не беше останало нищо, освен голите външни стени. През зейналите прозорци се виждаше само небето и няколко от падналите покривни греди. Нямаше надежда, че ще намерят мосю или Жан-Люк живи. Клетата мадам — семейството й и цялото й минало бяха заличени за миг по възможно най-жестокия начин.
Докато качвах мадам в линейката — напълно съсипана и разтърсвана от безмълвни хлипове — забелязах зад гърба си Оливър, неподвижен, мълчалив, със застинало лице и неконтролируемо треперещи ръце. Беше в шок.
През последните два месеца името на Оливър Райън гърми в заглавията на всички вестници. Отказах да участвам в каквито и да било телевизионни интервюта повече. Не мога да се отърся от чувството, че донякъде нося вина за посегателството над жена му. Трагично събитие, разбира се, но всеки път, когато чуя името му, аз най-напред се сещам за гроздобера през лятото на 1973 и ме пронизва болка, силна колкото болката, която за пръв път усетих тогава, преди четирийсет години.
Колкото и да се мъчи, човек никога не може да забрави най-лошия момент в живота си. Прекарах толкова години, копнеейки да мога да променя нещата. Ами ако не бях постъпила така, а иначе… Но болката си остава. Времето не лекува. Това е лъжа. Човек просто свиква с раната. Нищо повече.
Аз обаче трябва да осъзная логиката на всичко случило се, преди да го оставя да си отиде. За да бъде обяснението пълно, трябва да се върнем във времето, когато моят баща беше млад. Само така нещата могат да се изяснят истински.
Папа беше състарен от