Не бях виждала Пиер от седмицата, в която беше заченат Жан-Люк. Бях положила максимално усилие да го забравя. До този ден той беше удържал на думата си и беше стоял настрани от Клошан, особено след като някои новини бяха стигнали до Лимож: чичо му му беше съобщил, че около девет месеца след последното му посещение тук беше възникнал мини скандал. Чичо му не пропуснал да го предупреди да не се мярка в Клошан и да не позори семейството. Сега всички знаеха, че съм отгледала момчето сама с помощта на баща си, а при пожара миналата година и двамата са загинали, а аз съм останала сама. Пиер и чичо му се досетили кой е бащата на Жан-Люк и Пиер горчиво съжалил, че не е бил част от живота на сина си. Поискал развод от съпругата си, за която бил сигурен, че му изневерява с някакъв местен магистрат, а тя в отговор го напуснала, като отвела и двете им дъщерички със себе си. Пиер никога не престанал да мисли за мен, няколко пъти през годините ми писал, а после късал писмата. Разказа ми, че все още ме обичал с цялото си сърце, защото аз съм била първата му любов.
Бях искрено смаяна от това как една дълго лелеяна мечта може да се превърне в реалност и този мил и добър мъж действително предложи да се грижи за мен и да ме обича. Не можах да устоя на предложението му, защото копнеех точно за любов и грижа, а да ги получа тъкмо от мъжа, за който не смеех и да помисля цели седем години, беше наистина една сбъдната мечта. Пиер беше потресен и объркан, когато му признах, че съм го избрала за баща, и проля горчиви сълзи, че така и не е имал възможност да се запознае със сина си. Не можех да сторя друго, освен да го помоля за прошка за измамата си. Постепенно, като разказвах случки и спомени от краткия живот на сина ни, душата ми започна да се изцелява, а Пиер — да придобива представа за това какъв беше Жан-Люк. Уверих го, че детето е било красиво, точно като татко си.
Тъй като вече нямах нито какво да доказвам, нито какво да губя, допуснах Пиер в живота си, тъй като с него можех да споделя скръбта си, а можех и да отвърна на любовта му. Времето минаваше, с него остарявахме заедно и се сближихме до такава степен, че днес той е целият ми живот. Не бяхме благословени с второ дете — за мен вече беше твърде късно — но аз съм в прекрасни отношения с двете дъщери на Пиер, които идват в имението всяко лято, водят своите деца и помагат в кулинарната академия.
С Пиер се оженихме бързо. Решихме, че достатъчно време сме прекарали разделени. Реших да не продавам къщата. Пиер беше усвоил отлично месарския занаят от чичо си и в момента притежаваше процъфтяваща месопреработвателна фабрика в Лимож, която постепенно успя да премести в Клошан, така че вдъхна живот на малката ни общност и отвори много нови работни места, които имението Д’Егс вече не можеше да осигурява на местните хора. Продадохме лозето, овощната градина и маслиновата горичка, като си запазихме само десет акра от земята, за които извадихме изрично разрешение, че е земеделска и не подлежи на застрояване.
Започнахме да възстановяваме източното крило, но мен работата там не ме влечеше. Онази част от дома ми беше изпълнена с призраци и тежки спомени. Чудех се дали изобщо е разумно да изграждаме наново тази част от къщата. Кой щеше да спи в спалните, кой щеше да чете в библиотеката? Тя беше опустошена веднъж от нацистите, втори път — от пожара и сега аз просто не изпитвах и капка ентусиазъм от поредното й възраждане. Руините бяха окончателно разчистени, а стълбището — възстановено. Тогава аз реших да затворим източното крило веднъж завинаги. Въпросът не опираше до пари, макар действително да не можехме да си позволим разточителство. Пиер ме подкрепи в решението ми, увери ме, че с него сме екип и че когато настъпи подходящият момент, ще знаем как да постъпим.
След първоначалната ни размяна на писма след смъртта на Лора, двамата с ирландеца Майкъл продължихме да си пишем от дъжд на вятър. Той ми съобщи, че е отворил ресторант, което ме изненада: не че не го биваше в готвенето, просто ми се беше сторило, че по-скоро ще се увлече по фризьорството. Майкъл смяташе за моя заслуга това, че съм го запознала с много нови вкусове и кулинарни експерименти, и настояваше, че никога не би се заинтригувал толкова силно от храната и приготвянето й, ако не бил попаднал на такава блестяща учителка. Понякога ми пишеше от различни екзотични дестинации, описваше нови продукти или рецепти, които е открил, и предлагаше промени и подобрения към тях. Канеше мен и съпруга ми да му погостуваме в Дъблин и да посетим ресторанта, но ние така и не го направихме. Истината е, че при среща неизбежно трябваше да говорим за Лора, а аз се боях, че няма да успея да поддържам успешно лъжата, че тя е напуснала дома Д’Егс щастлива и здрава. Малко по малко направих така, че кореспонденцията ни с Майкъл да прекъсне окончателно. Струваше ми се, че няма голям смисъл да я поддържаме.