Майкъл обаче се превърна във вдъхновение за моя собствен проект. Разбирах от храна: от производството й, приготвянето, готвенето и сервирането й, а и Майкъл беше доказателство, че мога да обуча добре друг човек. В главата ми започна да се оформя идея, помолих Пиер за съвет, а той се зарази от моя ентусиазъм и двамата заедно се консултирахме с архитекти и начертахме бизнес план.
Вместо да възстановяваме източното крило, щяхме да изградим сграда със собствено предназначение: кулинарна академия с хотелска част над нея. Бяхме категорични, че новата постройка трябва да отговаря на духа на цялата къща и че трябва при строежа да се използват оригиналните запазени стени от източното крило, за да не се разваля общата естетика. Планът беше повече от разумен. Вече беше ясно, че с малко помощ мога без проблем ежедневно да изхранвам група от трийсет души. Колко по-лесно би било, ако тези трийсет си готвят храната сами? В интерес на истината, скоро разбрахме, че не можем да приемаме групи, по-големи от петнайсет души — това беше максимумът, за да можем да ги настаним и обучаваме адекватно. Структурно интериорът на новата сграда щеше да бъде коренно различен от оригиналния вид на източното крило, а и, разбира се, тя щеше да е напълно обезопасена срещу пожари.
Отворихме академията през 1978 година и постепенно изградихме бизнеса си. Да, все още наблюдавам лично всеки аспект от работата, но за нас постоянно работи екип от минимум седем души — в зависимост от заетостта — за да мога от време на време да си почивам. Вече се радваме на международна репутация на институт, предлагащ отлично качество, имаме няколко награди, а гостите ни са от цял свят. Вследствие дори възобнових връзката си с Майкъл като начин да популяризирам академията и в Ирландия, и той ми изпрати много нови курсисти. С Пиер пътуваме много и изучаваме няколко нови езика. Преди петнайсет години Пиер продаде фабриката и се присъедини към мен в „
Около четири месеца след смъртта на баща ми през 2001 година получих писмо от Филип. Моят брат. Майка му го осведомила за роднинската ни връзка и той съжалявал, че не е знаел за това преди. Искал да се срещнем. Дни наред мислих дали да отида на срещата или не. Какво можеше да ми предложи той? Какво изобщо имахме да си кажем? Любопитството ми обаче надви и двамата се уговорихме да се видим в един хотел в центъра.
Брат ми беше изключително притеснен. Аз не. Външно той ни най-малко не приличаше на баща ми. Русолявата му коса оредяваше. Времето изобщо не беше така благосклонно към него, както към мен. В интерес на истината, изглеждах по-млад от него.
Когато пристигнах, той вече се беше настанил дискретно в кресло с висока облегалка в един ъгъл на фоайето. Изправи се смутено и си стиснахме ръцете. Беше ни поръчал сандвичи и чай. Наля и ми поднесе чаша. Аз отказах, защото знаех, че това ще го накара да се почувства неудобно. За да стане още по-конфузно, още преди да седна, поръчах на келнера голямо уиски.
— Хубаво е, че най-сетне се запознаваме — започна той. — Не съм те виждал от погребението… Тогава не знаех…
Аз обаче не се церемоних.
— Какво всъщност знаеше?
— Той ми каза, че си ни далечен братовчед. Впоследствие мама ми съобщи истината.
Братовчед значи. Интересно.
— Някога споменавал ли е майка ми? — не можах да се въздържа. Просто исках да знам.
— За нея ни каза, че… — Филип се поколеба. — Каза, че била жена с лоша репутация.
Каза го с извинителен тон, от което думите прозвучаха нелепо — ама че старомоден израз. Почти библейски.
— Мама смяташе, че може да е била медицинска сестра — продължи той. — Така и никога не узнала истината. Той никога не говореше за нея. Никога.
Медицинска сестра? Със сигурност по-убедителна хипотеза от фантастичната версия на отец Даниъл.
— Ирландска медицинска сестра?
— Предполагам. Не знам със сигурност. Времената са били други. Аз наистина много съжалявам. Съжалявам, че те е изоставил така.
Прекъснах го. Не понасям сантименталности.
— Свещеник ли си? — исках да знам защо.
— Да, така е, аз всъщност, така де, всъщност винаги съм искал да бъда свещеник. От около четиринайсетгодишна възраст.
— Да бъдеш като него? — подсмихнах се злобно аз. — Или за да скъсаш с него?
Брат им ме изгледа объркано.
— Знаеше ли, че той също е бил свещеник? Преди… мен?
— Да, да, знаех, но никога не съм искал "да скъсам" с него!
— Не си искал да се отскубнеш от властта на този студен и безчувствен негодник?
Усещах, че лека-полека започвам да си изпускам нервите.