— Той изобщо не беше такъв — отвърна брат ми. — Беше прекрасен баща, грижовен, щедър и любящ. Той ни обичаше.
В този момент келнерът ми донесе уискито. Тъкмо навреме, защото имах нужда да се поовладея. Баща ми,
Гаврътнах питието на екс и поръчах второ.
— Съжалявам — продума Филип. Извиняваше ми се за щастливото си детство. Мушна ръка в джоба на сакото си и ми подаде запечатан плик.
— Трябва да вземеш това — каза.
Пръстите ми се свиха конвулсивно. Най-сетне, писмо! Някакво обяснение. Навярно дори извинение? Или истината за майка ми? Върху плика не беше написано нищо. Засрамих се от треперещите си пръсти, когато посегнах да го взема.
Скъсах го и видях, че вътре има чек, подписан от Филип. Дори не погледнах сумата.
— Трябвало е да споделяме всичко през живота — заекна брат ми. — Но сега бих искал да… бих искал… ако не е твърде късно…
Мушнах чека обратно в плика и му го върнах. Шокиран бях от силата на собствения си гняв. Исках да причиня болка на някого, да ухапя някого. Досега си бях въобразявал, че надеждите ми да получа прошка от баща си бяха погребани заедно с него, но явно не съм бил прав. Изведнъж се почувствах откъснат от всичко, безтегловен, като кораб без котва, изпълни ме усещането за предстояща опасност. Лицето ми пламна. Почувствах се отново отхвърлен. Измамен. Защо той? Защо Филип, а не аз? Лицето на Филип — открито, честно, невинно — си просеше удар.
— През целия си живот не съм получавал от него нищо друго, освен онова, което е бил задължен да ми осигури по закон — опитах се да удържа гласа си тих и спокоен. —
— Моля те, моля те, седни. Как не разбираш, не ти ги давам, защото
В ума ми нахлуха спомени за нещата, които бедността и отчаянието ме бяха карали да правя през годините. Мисли за кошмарното и зло дело, което не бих дори замислил, ако навремето можех да разчитам на финансовата подкрепа на баща си.
— Твърде късно е.
— Много съжалявам, ако съм ти се сторил несъобразителен. Това е просто един жест. Исках да видиш, че съм готов да споделя с теб всичко. Майка ми желае същото.
— Майка ти знаеше, че той ме е изоставил, и не направи нищо по въпроса!
Филип нямаше какво да отговори, но, притиснат, пробва друг подход.
— Знам, че не можем да ти се реваншираме за… случилото се, но можем да опитаме… Бих могъл да ти помогна… да продължиш напред? Не е нужно вече да сме непознати. Майка ми иска да сме приятели. Ти си ми брат, за Бога!
Виждах колко е разтревожен, колко истински е разтърсен. Колко наивно от негова страна да сметне, че един неангажиращ разговор на чаша чай и един чек ще оправят нещата! В що за фантастичен свят живееше този човек? Виждах, че не е нужно много да извадя идеалния Филип от равновесие.
— За
Напипах ахилесовата му пета. Бях поставил неговия Бог под съмнение.
— Що за човек си ти!? — кресна той. — Аз просто се опитвам да постъпя правилно. Ако знаех преди… Отдавна ми бяха казали, че не си стока!
— И никога не си поставял тези думи под съмнение, не си се чудел? Не си питал за този твой "братовчед"?
— Защо да питам? Нямах причина за това! Все още нямам представа защо той те мразеше… — Филип си прехапа езика, но вече беше късно. Думите бяха изречени. Обърнах му гръб и си тръгнах. Той никога повече не ме потърси. Бас ловя, че сега е доволен, задето така и не установихме братски отношения помежду си. В края на краищата, бяха го предупредили, че не съм стока. И това си е чистата истина. Питайте жена ми.
Кон почна да говори за пенсиониране. Беше само на шейсет и две години. Нищо не ме плашеше повече от тази перспектива. Поне докато той работеше по цял ден, можех малко или много да правя каквото си искам, да ходя, където си поискам, и да продължавам малките си интрижки и забежки, без да се налага да давам обяснения. От мисълта за безличното, тъпо лице на Кон, което бди над мен ден и нощ, ме побиваха тръпки.