Загадката Олвър полностью

— Странно, че споменаваш академията. Прекарах много интересно там. Ти така и не ме попита къде точно се намира. Чакай да ти покажа брошурата.

Видях името „Клошан“ още преди да видя снимката на къщата и от шока изгубих дар слово.

— Мадам Вероник те помни много добре.

Не можех да продумам. Алис стана, взе вилицата от ръката ми и приближи лице до моето.

— Ти си измамник, лъжец и крадец!

Тогава я ударих. Стори ми се най-естественото нещо, което можех да направя.

Истинската ирония в случая обаче беше в това, че когато Алис откри истинската измама, аз вече работех по своя собствена книга. Първото ми действително авторско произведение. Изобщо не беше за деца. Беше мрачен разказ за пренебрегване, изоставяне, скръб и изгубени деца. Далечен прототип на сюжета беше историята за Каин и Авел. Сигурно се чудите как ми е хрумнала подобна идея, нали?

Господи, колко е скучно писането! Най-лошо беше отначало, а след това ми бяха необходими пет години, за да напиша следващите шейсет страници. През последните двайсет и четири години не правех друго, освен да чета, да правя синтактичен разбор на френски изречения, да превеждам и да се справям с верния си речник, за да подбирам всяка дума така, та в нея да не остане и капка френска кръв. Това също беше тежка работа и изискваше сериозни умения. Оказа се обаче, че талант за авторско писане изобщо нямам. Под псевдонима Винсънт Дакс често давах интервюта в медиите, възклицавайки, че поредицата „Принцът на Соларанд“ се пише на практика сама. Това беше моята лична шегичка. Сега, когато се опитвах сам да пиша, за първи път разбрах защо тя вбесяваше толкова други колеги писатели. Е, аз пък не разбирах те какви ги говореха.

„Роден съм да пиша!“, казваха те или пък: „Не бих могъл да правя нищо друго!“ Жалка работа.

Ако някой си направеше труда да се зарови по-надълбоко, би видял, че с псевдонима си все пак съм отдал дължимото на паметта на стария Венсан Д’Егс.

Винаги съм си мислел, че жена ми е една мишчица, а се оказа, че имала нокти и изневиделица се оказа способна на една особена, хищническа арогантност, която никога преди не бях забелязвал у нея. Когато по-късно същата вечер се върнах от разходката си до кръчмата, установих, че е разбила ключалката на дървената кутия и кожените класьори лежаха на кухненската маса пред нея. Куфарът й, съвсем неотдавна разопакован след завръщането от кулинарната академия, отново стоеше стегнат до краката й. Напускаше ме значи. Хубаво. Няма проблеми. Прав ти път.

В онзи момент обаче тя ме осведоми, че куфарът бил стегнат за мен, че тя възнамерявала да върне класьорите и книгите ми на мадам Вероник, а аз трябвало да напусна нейната къща. Казах й да не става смешна. Нямаше нужда да става така. Започнах да се обяснявам. Какъв е проблемът, че съм публикувал неща, които бездруго сигурно щяха да бъдат изхвърлени?

Алис не желаеше да ме слуша. Целият ми живот е бил една лъжа, каза тя, напомни ми, че точно книгите ми са я накарали да се влюби в мен, припомни ми и някои от най-лъжливите неща, които съм й казвал през годините — „Не бих могъл да ги напиша без теб“, „Ти си моето вдъхновение“ — и множеството посвещения, които бях отбелязвал на страницата с благодарностите: „… и накрая на Алис, без която нищо от това нямаше да бъде възможно“.

Тогава осъзнах нещо, което ми се беше изплъзвало успешно през последните трийсет години. Не е нужно да обичаш човека. Достатъчно е да обичаш представата си за него. Идеализираш го и го превръщаш в онзи, от когото имаш нужда. Алис обичаше човека, за когото ме мислеше. По един или друг начин бях успял да убия всички хора, които са ме обичали в този живот.

Къде е майка ми? Къде е? Не можеше ли да ме обикне? Може и нея да съм убил. Курвата.

Жан-Люк, малки ми приятелю, помня ръчичките ти, обвили раменете ми, и тежестта ти, когато те носех на конче по терасата.

Мосю Д’Егс, вие, който ми дадохте само великодушие и доброта, отворихте сърцето си и дома си за мен и ме накарахте да се почувствам свой, макар че аз нямах какво да ви предложа в замяна, освен смърт, а впоследствие — кражба и измама.

Лора, ти беше обикновено щастливо момиче, докато аз не започнах да те преследвам и не съумях по някакъв начин да те отровя до такава степен, че смъртта да стане единственият ти изход.

Срамът ме заля и изведнъж се почувствах отново като онова малко момче, недостойно да посрещне баща си, защото се е заляло със сок, онова момче, което баща му оглеждаше и опипваше като кон на пазара, търсейки дефектите.

Тези мисли прекосяваха съзнанието ми, когато връхлетях върху Алис за втори път, и аз можех само да удрям, да ритам, да хапя, да блъскам, да хвърлям, да извивам и да разкъсвам.

Когато късно през нощта преди три месеца отворих вратата и видях на прага си Оливър, цял оплискан с кръв, не можах да повярвам на очите си. Отначало помислих, че е катастрофирал с колата. Той трепереше като лист, но обясни, че не е ранен, и когато се вгледах по-внимателно, сам видях, че няма никакви наранявания.

— Господи, какво е станало? — попитах.