Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Ах, колежът… — скръбно въздъхна Киндерман, гледайки веселата групичка. — Никога не съм учил в колеж, но ми се иска… — Той отново погледна Карас и се навъси загрижено. — Честна дума, никак не сте добре. Какво ви е? Болен ли сте?

Кога ще изплюе камъчето, запита се Карас.

— Не, просто имам много работа — отговори той.

— Карайте по-бавно — изсумтя детективът. — Отпуснете се. Между другото, гледахте ли балета на Болшой театър в „Уотъргейт“?

— Не.

— И аз. Но ми се иска. Толкова са изящни… Толкова красиви!

Стигнаха до сивата каменна стена на административната сграда, откъдето добре се виждаше залезът. Спряха. Карас се подпря на стената и погледна Киндерман.

— Добре, какво ви измъчва?

— Виждате ли, отче… — въздъхна Киндерман. Той се загледа унило към реката и добави:

— Боя се, че имам проблем.

— Професионален?

— Отчасти… само отчасти.

— Какво се е случило?

— Ами, в най-общи линии… — Киндерман се поколеба. — В общи линии е етичен проблем, отче Карас. — Детективът опря гръб в стената, наведе очи към тротоара и се намръщи.

— Просто няма с кого да си поговоря, дори и с капитана, всъщност най-малко с него, разбирате ли. Просто не мога. Тогава си помислих… — Лицето му изведнъж засия. — Имах една леля… Това трябва да го чуете, много е смешно. Дълги години тя живя в ужас от чичо ми. Клетата жена не смееше да му каже и дума, камо ли да възрази. Никога! Та когато му се ядосаше за нещо, хукваше към гардероба в спалнята си и там, в тъмното — няма да ми повярвате! — сама в тъмното, сред дрехите и молците, ругаеше — ругаеше! — чичо ми! Двайсетина минути му казваше какво мисли за него! Сериозно! Направо крещеше! Като й станеше по-добре, излизаше и отиваше да го целуне по бузата. Какво мислите, отче Карас, това добра терапия ли е или не?

— Много добра — отговори с безсилна усмивка Карас. — Значи, сега аз съм вашият гардероб? Това ли ми казвате?

— В известен смисъл — отговори сериозно детективът. — Но по-сериозен. И гардеробът трябва да говори.

— Имате ли цигара?

Киндерман го изгледа недоверчиво.

— При моето здраве да пуша?

— О… Разбира се, не — промърмори Карас и се обърна към реката. Ръцете му трепереха.

— Ама и вие сте един доктор! Опазил ме Господ да се разболея в някоя джунгла и вместо Алберт Швайцер да разчитам на вас! Още ли лекувате брадавиците с тритони, доктор Карас?

— С жаби — мрачно отвърна свещеникът.

Киндерман се навъси.

— Днес не сте много весел, отче Карас. Нещо ви мъчи. Какво е? Хайде, кажете.

Карас поклати глава.

— Добре — тихо каза той. — Питайте гардероба.

Детективът въздъхна и пак се загледа към реката.

— Казах… — Той изсумтя, почеса се по челото и продължи. — Казах, че… Добре, нека приемем, че работя по нещо, отче. Убийство.

— Денингс?

— Не, не го знаете. Чисто хипотетично.

— Разбирам.

— Убийството прилича на ритуално жертвоприношение — продължи мрачно детективът, подбирайки думите. — Да предположим, че в една къща — хипотетична къща — живеят петима души и един от тях трябва да е убиецът. — Той подчерта думите си с отсечени жестове във въздуха. — А аз знам това… Знам го със сигурност. — Той помълча и бавно въздъхна. — Но тук е проблемът… Всички доказателства, разбирате ли, сочат към едно дете, отче Карас. Момиченце на около десет, може би дванайсет години… просто дете; може да ми е дъщеря. Да, знам, звучи фантастично… нелепо… но е истина. После в тази къща идва свещеник, знаменит католически свещеник, и тъй като случаят е хипотетичен, аз узнавам чрез хипотетичните си гениални способности, че веднъж свещеникът е излекувал едно много специфично заболяване. Психично заболяване, споменавам го само между другото.

Карас скръбно наведе глава и кимна.

— Продължавайте. Какво още?

— Какво още? Много неща. Изглежда, че в болестта… е замесен сатанизъм… плюс сила. Да, невероятна сила. И това хипотетично момиче например може лесно да прекърши врата на възрастен мъж. — Детективът наведе глава и кимна. — Да… да, с лекота. И въпросът е… — Детективът помълча и се намръщи замислено, после продължи: — Виждате ли… Момичето не е виновно, отче. То е болно, лудо. И при това малко дете. Съвсем малко! И все пак в болестта си… може да бъде опасно. Може да убие още някого. Кой знае? — Детективът пак се обърна към реката. — Тук е проблемът. Какво да се прави? Искам да кажа, хипотетично. Да забравим? Просто да забравим… и да се надяваме… — Киндерман се поколеба, — че тя ще оздравее? Или… не знам… Просто не знам. Това е ужасно решение. Да, ужасно. Страховито. И не бих искал тъкмо аз да го взема. Отче, кое е правилното в такъв случай? — обърна се той към Карас. — Хипотетично, искам да кажа. Според вас кое е правилното?

За момент в гърдите на Карас се надигна бунтовен прилив на глух, уморен гняв от поредното тежко бреме. Той изчака да се успокои, погледна Киндерман право в очите и тихо каза:

— Аз бих оставил решението в ръцете на по-висш съдник.

— Мисля, че той и сега е тук.

— Да. И аз бих оставил на него.

Няколко секунди погледите им продължаваха да се борят. После Киндерман кимна.