Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— След като демонът бъде прогонен — попита той, — какво би му попречило да се върне?

— Не знам — отговори Мерин. — Но това никога не се случва. Никога. — Той вдигна ръка и разтърка ъгълчетата на очите си. — Деймиън… колко красиво име.

Карас усети в гласа му изтощение. И още нещо. Някаква тревога. Опит да се потисне някаква болка.

Изведнъж Мерин отстъпи от стената, закри лицето си с длан, извини се и забърза по коридора към банята. Какво му става, запита се Карас. Изведнъж изпита завист и възхищение към простичката и искрена вяра на екзорсиста. После се обърна към вратата. Пеенето бе спряло. Нима нощта най-сетне свършваше?

След няколко минути Шарън излезе от спалнята със зловонен вързоп от чаршафи и дрехи.

— Заспа — каза тя, после бързо извърна глава и се отдалечи по коридора.

Карас си пое дълбоко дъх и се върна в спалнята. Усети студа. Зловонието. Бавно пристъпи към леглото. Ригън спеше. Най-после. Най-после и аз мога да си почина, помисли си Карас. Той се наведе, хвана изтънялата китка на Ригън и се вгледа в секундната стрелка на часовника си.

— Защо ми причиняваш това, Дими?

Сърцето му замръзна.

— Защо го правиш?

Карас не мърдаше, не дишаше, не смееше да се озърне към скръбния глас, да види дали онези очи са наистина тук. Обвиняващи. Самотни. Очите на майка му. На майка му!

— Ти ме изостави, за да станеш свещеник, Дими; прати ме в приют…

Не гледай!

— А сега ме прогонваш?

Това не е тя!

— Защо го правиш?

В главата му пулсираше болка, сърцето му подскачаше в гърлото. Карас затвори очи, а гласът стана жален, изплашен и умоляващ. — Винаги си бил добро момче, Дими! Моля ти се! Страх ме е! Не ме пропъждай навън, Дими! Моля те!

Ти не си майка ми!

— Там, навън, няма нищо! Само тъмнина, Дими! Толкова е самотно!

— Ти не си майка ми! — страстно прошепна Карас.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми! — изкрещя отчаяно Карас.

— О, за Бога, Карас!

Беше се появил Денингс.

— Виж сега, просто не е честно да ни изгонят от тук! — изхленчи той. — Слушай, мен ако питаш, не е редно да бъда тук. Признавам. Но кучката ми отне тялото и ми се струва съвсем справедливо да ползвам нейното, не мислиш ли? За Бога, Карас, погледни ме, ако обичаш! Не се дърпай! Така де, рядко ми дават думата. Просто се обърни. Няма да хапя, няма да повръщам и други подобни простащини. Сега съм аз.

Карас отвори очи и видя лицето на Денингс.

— Така вече е по-добре — продължи съществото. — Виж сега, тя ме уби! Не онзи ханджия, Карас — тя беше! О, да! — Съществото решително кимна. — Тя! Разбираш ли, аз си седях кротко на барчето и изведнъж ми се стори, че я чувам да стене горе. Е, в края на краищата трябваше да видя какво я мъчи, затова се качих и представяш ли си, сграбчи ме за гърлото ситната кучка! — Гласът изтъня жално. — Господи, никога през живота си не бях виждал такава сила! Взе да крещи, че съм чукал майка й, че тя се развела заради мен и още някакви глупости. Не беше много ясно. Но едно ще ти кажа, драги, метна ме през шибания прозорец! — Гласът изтъня до фалцет. — Скапанячката ме уби! Разбра ли? Кажи сега, честно ли е да ме изриташ оттук? Сериозно, Карас, смяташ ли, че е справедливо? А?

Карас преглътна с усилие и отговори дрезгаво:

— Е, ако наистина си Бърк Денингс…

— Нали все това ти повтарям? Да не си глух?

— Добре, ако си Денингс, тогава кажи ми как главата ти се извъртя назад.

— Скапан йезуит! — изруга тихо съществото.

— Какво каза?

Съществото неуверено зашари с поглед наоколо.

— А, главата? Шантава работа. Да. Много шантава.

— Как стана?

Денингс извърна глава.

— Честно казано, на кого му пука? Напред-назад, нагоре-надолу… Само се формализираш… чист педантизъм.

Карас наведе глава, хвана пак китката на Ригън и погледна часовника.

— Дими, моля те! Не ме карай да бъда сама!

Отново майка му.

— Ако вместо свещеник бе станал лекар, щях да живея в хубава къща, Дими, не при хлебарките, не сам-самичка в онази въшлива квартира!

Карас прикова очи в часовника и се помъчи да заглуши всичко, но отново чу риданията.

— Дими, моля те!

— Ти не си майка ми!

— Няма ли най-сетне да погледнеш истината в очите? — Този път беше демонът. Разгневен. — Нима вярваш каквото ти казва Мерин, глупако? Мислиш го за свят и добър? Да, ама не! Той е горделив и недостоен! Ще ти го докажа, Карас! Ще го докажа, като убия свинчето! Тя ще умре и няма да я спасите нито ти, нито неговият Господ! Ще умре заради гордостта на Мерин и твоята некадърност! Тъпак! Не биваше да й даваш либриум!

Потресен, Карас погледна победоносния блясък в очите му, после пак наведе очи към часовника.

— Забелязваме ли пулса, Карас? Забелязваме ли?

Карас се намръщи тревожно. Пулсът беше ускорен и…

— Слаб? — изграчи демонът. — О, да! Засега е отслабнал малко. Съвсем малко.

Карас пусна ръката на Ригън, бързо взе чантата си, извади стетоскоп и го притисна към гърдите на детето.

— Слушай, Карас! — изхили се демонът. — Добре слушай!