Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Благодаря. Много благодаря.

Киндерман отвори вратата, излезе навън, сложи си шапката и отново се обърна към Крис.

— Всичко най-хубаво с дъщеря ви.

— Благодаря — тъжно се усмихна Крис. — И на вас всичко най-хубаво със света.

Детективът кимна сърдечно и малко печално, после зави надясно и задъхвайки се, тръгна по улицата. Крис го гледаше как върви към полицейската кола, спряла на ъгъла. Внезапен порив на вятъра откъм юг развя дългото му палто и той стреснато вдигна ръка да удържи шапката си. Крис наведе очи и затвори вратата.

След като седна в полицейската кола, Киндерман се обърна да погледне още веднъж къщата и му се стори, че зърна движение в стаята на Ригън — стройна, гъвкава фигура бързо се мярна и изчезна. Не знаеше какво е видял. Беше го зърнал с периферното зрение, и то за толкова кратко, че приличаше на зрителна измама. Но забеляза, че капаците на прозорците са отворени. Странно. Крис бе казала, че винаги са затворени. Той изчака малко, но никой не се появи. Детективът се намръщи и тръсна глава, после отвори жабката и извади ножче и плик за улики. Отвори плика, разгъна най-малкото острие на ножчето и извади изпод нокътя на палеца си микроскопичните късчета боя, които бе изчегъртал от фигурката на птицата. Накрая запечата плика и го прибра в джоба на палтото си.

— Добре — каза той на шофьора. — Да тръгваме.

Потеглиха и докато караха по Проспект Стрийт, Киндерман предупреди шофьора да не бърза, защото видя, че напред движението е натоварено. После наведе глава, затвори очи, уморено разтърка горната част на носа си и тежко въздъхна.

— Боже мой, що за свят. Що за живот.

По-късно тази вечер, докато доктор Клайн инжектираше на Ригън петдесет милиграма спарин, за да бъде спокойна по пътя към Дейтън, лейтенант Киндерман стоеше замислено в кабинета си, подпрял длани на бюрото. Размишляваше над откъслечните и озадачаващи данни. В стаята беше тъмно, само тесният лъч на старата настолна лампа хвърляше ярка светлина върху разхвърляните отчети. Киндерман вярваше, че това му помага да се съсредоточи. Дишаше тежко в мрака, погледът му шареше насам-натам, после въздъхна дълбоко и затвори очи. Мисловна разпродажба! — нареди си той както винаги, когато искаше да избистри ума си, за да погледне от нов ъгъл. Складовете да се изпразнят напълно! После отвори очи и отново погледна заключението на патолога за смъртта на Денингс:

Киндерман погледна през прозореца към нощния град. Ротондата на Капитолия светеше — знак, че Конгресът заседава до късно. Той отново затвори очи и си спомни разговора с патолога в дванайсет без пет през нощта, когато умря Денингс.

— Може ли да е станало при падането?

— О, изглежда крайно невероятно. Само шийните мускули са достатъчни, за да го предотвратят. А освен това трябва да се преодолее съпротивата на гръбнака и сухожилията.

— Но казано с прости думи, все пак е възможно?

— Да. Бил е пиян и мускулите несъмнено са се отпуснали. Може би ако първоначалният удар е бил достатъчно мощен и…

— И да речем, че е паднал от десет-дванайсет метра…

— Да, разбира се; и ако веднага след удара главата му се е заклещила в нещо — с други думи, ако е възпрепятствано нормалното въртене на главата и тялото като едно цяло, тогава може би — подчертавам, може би — ще се стигне до такъв резултат.

— А може ли да го е направил човек?

— Да, но трябва да е изключително силен.