— Да, веднъж написах статия за това. От гледна точка на психиатрията.
— Наистина ли? Чудесно! Страхотно! Това е голям плюс, отче Брандо. Можете да ми помогнете много повече, отколкото очаквах. А сега слушайте… — Докато отминаваха завоя и наближаваха пейката, детективът посегна и се подпря на рамото на йезуита. — Добре, аз съм обикновен мирянин и не особено образован. Но чета. Вижте, знам какво казват за самоуките хора — че са най-ужасните некадърници. Но лично аз — откровено ви казвам — не се срамувам. Ни най-малко. Аз съм… — Изведнъж той млъкна, наведе глава и изпъшка: — Театро. Все натам ме избива. Извинявайте, знам, че си имате работа.
— Да, моля се.
Като чу подчертано сухия отговор на йезуита, детективът рязко спря.
— Наистина ли? — попита той и сам си отговори: — Не. — Отново продължиха напред. — Вижте, ще говоря по същество. Оскверняванията. Напомнят ли ви за поклонение на дявола?
— Може би. Някои от ритуалите се използват за черна меса.
— Шест плюс. А сега за Денингс… четохте ли как е умрял?
— Да, паднал по „Стъпалата“ на Хичкок.
— Е, аз ще ви кажа…
— Разбира се.
Детективът изведнъж направи жална физиономия, като разбра, че Карас не възнамерява да седне на пейката. Той спря и свещеникът спря заедно с него.
— Може ли? — попита умолително Киндерман.
— Да спрем. Може би да поседнем.
— О, да.
Върнаха се към пейката.
— Няма ли да се схванете?
— Не, вече съм добре.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
Киндерман с доволна въздишка отпусна измъченото си тяло върху пейката.
— Да, така е много по-добре — каза той. — Животът вече не ми прилича на „Мрак по пладне“.
— Е, добре. Бърк Денингс. Какво се е случило?
Детективът наведе очи към обувките си.
— Да, Денингс… Бърк Денингс… Той вдигна поглед към Карас, който бършеше с кърпа потта от челото си. — Бърк Денингс, добри ми отче — изрече тихо и безизразно детективът — бе намерен в подножието на онова стълбище точно в седем часа и пет минути вечерта с извъртяна назад глава. Напълно усукана, като на пиле.
Откъм бейзболното игрище, където тренираше университетският отбор, долетяха приглушени крясъци. Карас остави кърпата и погледна лейтенанта в очите.
— Не е ли станало при падането?
Киндерман сви рамене.
— По принцип е възможно.
— Но невероятно — довърши замислено Карас.
— И какво ви хрумва, ако го свържете с вещиците?
Карас се загледа замислено настрани и седна до Киндерман.
— Твърди се, че по този начин демонът прекършвал вратовете на вещиците. — Той се обърна към детектива.
— Или поне такава е легендата.
— Само легенда?
— О, със сигурност — отговори свещеникът. — При все че навярно някои са умирали и така… предполагам, изменници на сектата или предатели. — Той пак се загледа настрани. — Но знам, че е било своеобразен почерк на демонични убийци.
— Точно така, отче Карас! Точно така! Спомням си за подобно убийство в Лондон. И то в
— Да, и аз четох, но мисля, че се оказа вестникарска измислица.
— Вярно. Но в нашия случай се забелязва някаква връзка между убийството и оскверняването на църквата. Може би е някой луд, отче; може би някой има зъб на църквата? Или е неосъзнат бунт.
Свещеникът се приведе напред, преплете пръсти и извъртя глава да огледа изпитателно детектива.
— Какво намеквате? Болен свещеник? Това ли подозирате?
— Вие сте психиатърът. Вие ми кажете.
Карас обърна глава настрани.
— Разбира се, оскверненията са очевидно патологични — замислено каза той. — И ако Денингс е бил убит… бих предположил, че убиецът също е психопат.
— И може би знае нещо за преклонението пред дявола?
Карас разсеяно кимна.
— Възможно.
— И кой отговаря на това описание, а освен това живее наблизо и има нощем достъп до църквата?
Карас го погледна право в очите. После откъм игрището долетя шум на ударена топка и той се завъртя да погледне как един играч сръчно я улавя.
— Болен свещеник — прошепна Карас. — Може би.
— Вижте, отче, моля ви… Разбирам, че ви е трудно. Но вие сте психиатър на свещениците от университета, нали?
Карас се обърна към него.
— Не, вече имам друга задача.
— Наистина ли? По средата на годината?
— Такава е заповедта.
— И все пак трябва да знаете кой е бил болен и кой здрав. Разбирате какво заболяване имам предвид. Няма как да не
— Не е задължително, лейтенант. Ни най-малко. Всъщност ако знаех, би било чиста случайност. Аз не съм психоаналитик. Само им давам съвети. И освен това не познавам никого с подобни наклонности.
Киндерман предизвикателно изпъчи челюст.
— Е, да. Лекарска етика. И да знаехте, нямаше да ми кажете.
— Вероятно не.
— Между другото… споменавам го само мимоходом… напоследък тази етика се смята за незаконна. Не искам да ви досаждам с дреболии, но неотдавна един психиатър от слънчева Калифорния бе вкаран в затвора, защото не казал на полицията какво знае за пациента си.
— Това заплаха ли е?
— Не ставайте подозрителен. Казах го между другото.
Карас стана и изгледа детектива от горе на долу.
