Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Той се приближи до колата и наведе глава към прозореца.

— Здравейте, лейтенант. На гости ли ми идвате, или просто се скатавате от работа?

Детективът се завъртя изненадано, после на лицето му цъфна усмивка.

— А, отец Карас! Ето ви и вас! Радвам се да ви видя!

Звучи фалшиво, помисли си Карас. Какво си е наумил? По-спокойно. Не показвай, че се страхуваш!

— Няма ли да си изпросите глоба? — Карас посочи знака. — Паркирането забранено в делнични от четири до шест.

— Няма страшно — изсумтя Киндерман. — Нали разговарям със свещеник. Всички улични ченгета в Джорджтаун са католици.

— Как я карате?

— Честно казано, отче Карас, криво-ляво. А вие?

— Не мога да се оплача. Разгадахте ли онзи случай?

— Кой случай?

— Нали се сещате, с режисьора.

— А, това ли… — Детективът махна с ръка. — Не питайте! Слушайте, какво ще правите довечера? Свободен ли сте? Имам билети за кино „Байограф“. Дават „Отело“.

— Зависи кой играе?

— Кой играе ли? Джон Уейн в ролята на Отело, Дорис Дей в ролята на Дездемона. Доволен ли сте сега, капризни ми отче? Та това е безплатно! Това е Шекспир! Има ли значение кой играе? Е, идвате ли?

— Боя се, че не. Имам много работа.

— Виждам — скръбно отвърна детективът и се вгледа в лицето на йезуита. — Май до късно не спите. Изглеждате отвратително.

— Аз винаги изглеждам отвратително.

— А сега още по-зле. Зарежете работата! Една вечер можете да си позволите! Ще ви хареса!

Карас реши да го провери.

— Сигурен ли сте, че това прожектират? — попита той. — Бях готов да се закълна, че днес в „Байограф“ дават филм с Крис Макнийл.

Детективът изчака един миг, после бързо отговори:

— Не, грешите. Дават „Отело“.

— Между другото, какво ви доведе насам?

— Вие! Дойдох специално да ви поканя на кино!

— Да, разбира се, много по-лесно е да дойдете, отколкото да завъртите един телефон.

Детектив повдигна вежди в крайно неубедителен опит да демонстрира наивност.

— Телефонът ви беше зает.

Йезуитът го гледаше сериозно и мълчаливо.

— Какво ви е? — попита Киндерман. — Какво има?

Карас мрачно пъхна ръка вътре в колата, вдигна клепача на Киндерман и огледа окото.

— Не знам — навъси се той. — Изглеждате ужасно. Може би се разболявате от митомания.

— За пръв път чувам такава болест. Сериозно ли е?

— Да, но не смъртоносно.

— Какво представлява? Умирам от любопитство.

— Вижте в енциклопедията — посъветва го Карас.

— Не се надувайте толкова. Давайте кесаревото кесарю от време на време. Аз съм служител на закона. Знаете ли, че мога да ви арестувам?

— За какво?

— Психиатрите не трябва да притесняват хората. А и на гоите ще им хареса. Вие им досаждате, отче. Сериозно, притеснявате ги. На кого му трябва свещеник с пуловер и гуменки?

Карас леко се усмихна и кимна.

— Аз трябва да тръгвам. Пазете се.

Той почука по рамката на стъклото за сбогом, обърна се и бавно тръгна към входа на общежитието.

— Отидете на психиатър! — подвикна дрезгаво детективът след него.

После добродушната усмивка изчезна и лицето му стана угрижено. Той погледна към къщата, включи двигателя и подкара напред. Докато минаваше покрай Карас, Киндерман натисна клаксона и размаха ръка.

Карас също му махна, а когато колата зави по Трийсет и шеста улица, той спря и избърса челото си с трепереща ръка. Възможно ли бе да го е направила? Възможно ли бе Ригън да е убила Денингс по такъв ужасен начин? Карас се завъртя, отправи трескав поглед към прозореца на Ригън и се запита: За Бога, какво има в тази къща? И колко време оставаше, преди Киндерман да поиска да разговаря с Ригън? Да види онази личност, наречена Денингс? Да чуе гласа му? Още колко време, преди Ригън да попадне в психиатрична болница? Или да умре?

Трябваше да получи разрешение за екзорсизъм.

Карас бързо пресече улицата и позвъни на вратата на Крис. Отвори му Уили.

— Госпожата си почива — каза тя.

Карас кимна.

— Добре. Много добре.

Мина край нея и се качи горе. Трябваха му железни доказателства.

В спалнята завари Карл. Безмълвен и непоклатим като гъста, мрачна гора, икономът седеше със скръстени ръце до прозореца и гледаше Ригън.

Карас пристъпи до леглото и погледна надолу. Очите — безжизнено бели като млечна мъгла; несвързано мърморене като някакво неземно заклинание. Карас бавно се наведе и започна да разкопчава единия ремък.

— Не, отче! Не!

Карл се хвърли към леглото и дръпна ръката на йезуита.

— Много зле, отче! Тя е силна! Много силна!

Карас видя в очите му истински страх. И сега осъзна, че чудовищната сила на Ригън е факт. Тя би могла да го направи, да прекърши врата на Денингс. Хайде, Карас! Побързай! Намери доказателство! Мисли!

И тогава откъм леглото долетя глас:

— Ich möchte Sie etwas fragen, Herr Engstrom!3

С тръпка на нова надежда Карас рязко погледна надолу и видя демоничното лице на Ригън да се хили към Карл.

— Tanzt Ihre Tochter gern? — ухили се съществото и избухна в подигравателен смях.