Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.

— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?

— Да, имаме.

Карас написа нещо в бележника.

— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.

— Добре.

— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.

Шарън кимна.

— Добре, имам грижата.

Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.

— Вие ли й преподавате?

— Да, аз.

— Учили ли сте я на латински?

— Латински? Не, не знам латински. Защо?

— Немски?

— Само френски.

— На какво ниво? La plume de ma tante?

— Горе-долу.

— Но не сте й преподавали немски или латински?

— Не.

— А икономите… говорят ли си понякога на немски?

— Разбира се.

— Пред Ригън?

Шарън сви рамене.

— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.

— Учили ли сте някога латински?

Шарън се изкиска.

— Аз? Латински? Никога.

— Но можете да го разпознаете?

— Вероятно.

Тя изми паничката от супата и я остави на сушката.

— Тя говорила ли е на латински пред вас?

— Ригън?

— Да. Откакто е болна.

— Не, никога.

— А на някакъв друг език?

Шарън спря водата и се замисли.

— Може би си въобразявам, но…

— Какво?

— Ами, струва ми се… — Тя се намръщи. — Бих се заклела, че я чух да говори на руски.

Гърлото на Карас пресъхна.

— Вие говорите ли руски? — попита той.

— Съвсем малко. Учих го две години в колежа, това е.

Карас безсилно се облегна назад. Значи Ригън наистина е измъкнала латинския от главата ми. Той отпусна чело върху дланта си, обзет от съмнения. Телепатията се среща по-често при крайно напрегнати състояния. Тя говори винаги на език, познат на някого в стаята, „… много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат…“ „Bon jour…“ „La plume de ma tante…“ „Bonne nuit…“

И с тия мисли Карас печално видя как кръвта отново се превръща във вино.

Какво да правя? Иди да поспиш. После ела и опитай отново… и отново… Той стана и уморено погледна Шарън. Тя се подпираше на мивката със скръстени ръце и го гледаше замислено и любопитно.

— Прибирам се в общежитието — каза Карас. — Обадете ми се веднага щом Ригън се събуди.

— Добре, ще се обадя.

— Нали няма да забравите за компазина?

Тя кимна.

— Няма. Веднага ще се погрижа.

Карас бръкна в джобовете си и наведе глава, опитвайки да си припомни дали не е забравил да каже още нещо на Шарън. Вечно нещо остава пропуснато — дори когато е свършено всичко.

— Отче, какво става? — чу той тревожния глас на секретарката. — Какво е това? Какво става с Ригс?

Карас вдигна към нея изтощени, възпалени очи.

— Не знам — каза безизразно той. — Наистина не знам.

После се обърна и излезе от кухнята.

Докато минаваше през вестибюла, чу бързи стъпки зад себе си.

— Отче Карас!

Озърна се и видя Карл с неговия пуловер в ръцете.

— Извинявайте — каза икономът и му подаде пуловера. — Исках да го направя по-рано. Но забравих.

Петната бяха изчистени и пуловерът миришеше приятно.

— Много сте любезен, Карл — каза свещеникът. — Благодаря от сърце.

— Аз ви благодаря, отче — отвърна Карл с треперещ глас и навлажнени очи. — Благодаря, че помагате на госпожица Ригън.

После той смутено извърна глава и побърза да се отдалечи.

Карас го гледаше и изведнъж си спомни как го видя в колата на Киндерман. Защо? Още една загадка, още един повод за недоумение… Карас уморено се завъртя и отвори вратата. Навън беше тъмно. С чувство на отчаяние той прекрачи от мрака в мрак.

Пресече улицата и се забърза към общежитието. Беше грохнал за сън, но реши да намине при Дайър. Почука на вратата и отвътре долетя отговор:

— Влез и приеми правата вяра!

Дайър тракаше на електрическата си пишеща машина. Карас се отпусна на ръба на кушетката, а младият свещеник продължи да пише.

— Здрасти, Джо.

— Да, слушам те. Какво има?

— Случайно да знаеш кой е извършвал напоследък официален екзорсизъм?

— Да, Джо Луис срещу Макс Шмелинг, 22 юни 1938 г.

— Джо, не се занасяй.

— Не, ти не се занасяй. Екзорсизъм? Майтапиш ли се?

Карас не отговори. Загледа се как Дайър продължава да пише, после стана и тръгна към вратата.

— Да, Джо — каза той. — Майтапех се.

— Така си и мислех.

— Пак ще се видим.

— Измисли някоя по-забавна шега.

Карас тръгна по коридора и когато влезе в стаята си, зърна на пода до вратата розово листче. Вдигна го. Беше от Франк. Домашен телефон. „Моля, обади се…“

Карас набра номера и зачака. Погледна свободната си ръка. Тя трепереше от отчаяна надежда.

— Ало? — раздаде се тънък момчешки глас.

— Може ли да говоря с баща ти?