Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

Беше попитало на немски дали дъщерята на Карл обича да танцува! Карас се обърна с разтуптяно сърце и видя, че бузите на иконома са пламнали. Стискайки побелели юмруци, той гледаше яростно Ригън, а смехът не спираше.

— Карл, по-добре излезте — посъветва го Карас.

Швейцарецът поклати глава.

— Не, оставам.

— Ще излезете — твърдо каза йезуитът, гледайки Карл право в очите.

След кратка съпротива икономът стана и бързо напусна стаята. Когато вратата се затвори, смехът рязко спря. Настана плътна, безжизнена тишина.

Карас се обърна към леглото. Демонът доволно го гледаше.

— Значи се върна — изграчи той. — Изненадан съм. Мислех, че след голямата излагация със светената вода няма да дойдеш пак. Но бях забравил, че свещениците нямат срам.

Карас дълбоко пое дъх и се застави да се съсредоточи, да разсъждава трезво. Знаеше, че езиковата проверка за обсебване изисква интелигентен разговор като доказателство, че не става дума за подсъзнателно запомнени фрази. Лесно! Успокой се! Помниш ли онова момиче? Една малка прислужница от Париж. Твърди се, че била обсебена и в пристъпите говорела на непознат език, който в крайна сметка се оказал сирийски. Карас се застави да мисли какво вълнение предизвикало това, докато се оказало, че по някое време момичето работело в пансион, където един от наемателите бил студент по теология. В навечерието на изпитите той крачел из стаята си и нагоре-надолу по стълбището, рецитирайки на глас сирийски текстове. Момичето било чуло всичко.

Внимавай да не се опариш.

— Sprechen Sie Deutsch?4 — тихо попита Карас.

— Пак ли игрички?

— Sprechen Sie Deutsch? — повтори йезуитът и в сърцето му трепна плаха надежда.

— Natürlich — ухили се демонът. — Mirabile dictu5, нали?

Сърцето на йезуита подскочи. Не само немски, но и латински! И то съвсем смислено!

— Quod nomen mihi est? — бързо попита той.

Какво е моето име?

— Карас.

Свещеникът продължи развълнувано:

— Ubi sum?

Къде съм?

— In cubiculo.

В стая.

— Et Ubi est cubiculum?

И къде е стаята?

— In domo.

В къщата.

— Ubi est Burke Dennings?

Къде е Бърк Денингс?

— Mortuus.

Мъртъв е.

— Quomodo mortuus est?

Как умря?

— Inventus est capite reverso.

Намериха го с обърната назад глава.

— Quis occidit eum?

Кой го уби?

— Ригън.

— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!

Как го уби? Кажи ми точно!

— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.

За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.

Демонът се изкиска.

— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.

Той отметна глава и избухна в див смях.

Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.

Той изчака смехът да спре и попита:

— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?

Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?

Очите на демона пламнаха.

— La plume de ma tante.6

— Responde Latine.7

— Bon jour! Bonne nuit!8

— Quam…

Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.

Карас нетърпеливо настоя:

— Искам пак да говоря с демона!

Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.

— Quis es tu?9 — кресна повелително той.

Тишина. Дишане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…

Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?

Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.

— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.

— Не, благодаря. Не съм.