Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми.
Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:
— Какво е човекът? Жемоти ваме вуен.
— Това анаграма ли е? Да.
— Колко думи съдържа? Четири.
— Каква е първата дума? Виж.
— Каква е втората дума? Еееее.
— Виж? Да го изтълкувам ли сам? Опитай.
Изследваният откри следното решение: Не умеем в живота. Той самият е изненадан от това интелектуално постижение, което сякаш подсказва съществуването на друг интелект, напълно независим от него. Затова продължава да пита:
— Кой си ти? Клелия.
— Жена ли си? Да.
— Живяла ли си на земята? Не.
— Ще оживееш ли? Да.
— Кога? След шест години.
— Защо ми говориш? Му Клелия зас аще.
Субектът изтълкува отговора като анаграма: Аз, Клелия, усещам.
— Аз ли отговарям на въпросите? Да.
— Клелия тук ли е? Не.
— Тогава кой е тук? Никой.
— Клелия съществува ли? Не.
— Тогава с кого говорих вчера? С никого.
Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали.
Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа:
Помисли да се съблече, да се завие.
Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.
Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“
И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.
Свещеникът се усмихна.
— О, здрасти.
Карас извъртя крака и седна на ръба.
— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?
— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.
Карас леко се навъси и приведе глава настрани.
— Лукас ли каза?
— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?
— Давай. И аз съм пушач.
— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?
— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?
— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.
Карас изведнъж се развесели.
— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?
— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.
Лицето на Карас посърна.
— Е, добре — каза унило той.
