Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното? Кажи ми още веднъж, как ще стигнем дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.
Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.
С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.
— Ще влезе в училището, без дори да погледне назад — увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.
Усмихнах ѝ се в отговор.
— Знам. Глупаво е, нали?
Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо повече от преструвка заради София.
Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.
— Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.
— Тази рокля не ми е удобна. — Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.
— Това е чудесно, скъпа.
Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на звънеца! казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.
— Какво следва? — попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.
— Полицейският участък! — заяви триумфално тя. — Полицейският участък на тате.
Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а всеки униформен полицай е приятел на тате.
— Сега трябва да изкачим хълма.
София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности — неща, които не бях забелязала — легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на крака според страната, която миеше в момента. Това е да си родител в общи линии.
Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен, Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.
Зарадвах се… и изпитах облекчение. Службите на двама ни с Адам не позволяваха да разчитаме само на детска градина, а не можехме да си позволим повечето бавачки, които колегите ми наемаха. Смятах, че няма да е приятно някаква непозната да живее с нас, но Катя прекарваше голяма част от времето си в стаята си, където говореше и пишеше по скайп с приятелите си у дома. Предпочиташе да се храни сама, въпреки множеството покани от наша страна, а и помагаше с домашната работа, като бършеше пода и сгъваше прането, макар да ѝ обясних, че не е длъжна да го прави.
— Тук си, за да помагаш със София и да учиш английски.
— Нямам нищо против — отговори тя. — Харесва ми да помагам.
Един ден се прибрах у дома и намерих няколко чифта от чорапите на Адам на леглото ни. Дупките, които постоянно се появяваха в тях, ги нямаше.
— Къде се научи на това? — Самата аз можех да зашия копче и да направя подгъв — макар и не особено добре, — но кърпенето беше територия на заклетите домакини, а Катя още нямаше двайсет и пет години.
Тя сви рамене, все едно не беше направила кой знае какво.
— Майка ми ме научи.
— Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.
