— Горе-долу. — Учителката на София е много слаба и с гладка кожа, която подсказва, че е в средата на двайсетте или че е много добре поддържана трийсетгодишна жена. Сещам се за всичката козметика, която съм си купила през годините, и всичките процедури за кожа, които съм започвала, винаги с добри намерения, но накрая отново съм се обръщала към мокрите кърпички. Обзалагам се, че госпожица Джесъп почиства, тонизира и овлажнява кожата си.
Една буца лед виси от резервния пуловер на София. Платът се е намокрил и е студен. Изваждам го и го изтупвам, след което продължавам безполезното си претърсване през скъсаните парченца от картон за яйца и празните кутийки от сок.
— Не мога да намеря автоинжектора ѝ. Пазите ли още онзи, който ви дадох?
— Да, не се тревожете. В аптечката е, а името ѝ е изписано на него.
— Ластиците ми за коса не са с правилните цветове — оплаква се дъщеря ми.
Госпожица Джесъп се навежда, за да разгледа плитките ѝ — едната е вързана с червен, а другата със син ластик.
— Много са хубави.
— Винаги нося два сини ластика на училище.
— Е, на мен тези много ми харесват. — Учителката отново се обръща към мен и ме кара да се възхитя на способността ѝ да убеждава, след като дискусиите ми със София за „ластикгейт“ обикновено продължават през цялата закуска и по-голямата част от пътя ни до училище. — Напомняме ви, че утре е коледният ни обяд, така че не ѝ изпращайте храна.
— Добре. Днес ще я вземе детегледачката ни, Бека. Мисля, че се познавате.
— Няма ли да дойде господин Холбрук?
Задържам погледа ѝ за момент и се чудя дали усмивката ѝ не крие нещо друго. Разочарование? Вина? Изражението ѝ е напълно невинно, което ме кара да се извърна и да се заема със сгъването на влажния пуловер на дъщеря ми. Проклет да е Адам, че ме превърна в една от онези параноични жени, които винаги съм ненавиждала.
— Не беше сигурен дали ще свърши работа навреме, затова решихме, че ще е по-сигурно да дойде детегледачката ни.
— Докъде ще летите днес?
— Сидни.
— На „Боинг 777“ — обяснява София. — С 353 пасажери. Необходими са двайсет часа, за да се стигне дотам, а след това трябва да изминат целия този път наобратно. Това са още двайсет часа, но първо ще отседнат в хотел.
— Господи! Много вълнуващо. Дълго ли ще ви няма?
— Пет дни. Ще се върна навреме за празниците.
— Налага се да използват четирима пилоти, защото пътуването е дълго, но те не пилотират наведнъж, а се редуват.
София е добре запозната с всички самолети, с които летя. В YouTube има видеоклип на обиколка с „Боинг 747“, който е гледала повече от сто пъти. Знае го наизуст и устните ѝ се движат в синхрон с тези на коментатора. Впечатляваме гостите си с това ѝ умение.
— Понякога ми се струва малко зловещо — споделих преди време с баща ми и се усмихнах, за да смекча тежестта на това признание. Обясних му, че с Адам сме разкрили, че София не рецитира по спомени пасажите от любимите си книжки — както смятахме, — а чете. Макар че беше само на три години.
Баща ми се разсмя. Свали си очилата и ги избърса с ризата си.
— Не ставай глупава. Тя е умно момиче. Родена е за велики дела. — Очите му проблеснаха и на мен ми се наложи да дам всичко от себе си, за да не се разплача. Мама много му липсваше и вероятно се сети за времената, когато казваха това за мен.
Психологът стигна до заключението, че София има хиперлексия — първата позитивна диагноза в морето от съкращения и негативни определения. Разстройство на привързаността[1]. Разстройство с дефицит на вниманието. Патологично избягване от отговорност. Тези неща не са включени в постерите, които те приканват да осиновиш дете.
С Адам прекарахме две години в опити да зачена. Можехме да продължим, но стресът беше започнал да ме срива и усещах, че се превръщам в онази жена — онази жена, която знаеше точно кога е овулацията ѝ, която не ходеше на партитата на приятелките си, които са родили, и харчеше спестяванията си за инвитро.
— Колко струва?
Намирах се някъде над Атлантическия океан, когато разкрих тайните си — или поне част от тях — на една колежка, с която работех през онзи ден. Сиан беше внимателна и грижовна като майка и в момента, в който колесниците се отделиха от пистата, вече си разказвахме истории за живота си.
— Хиляди.
— Родителите ти не могат ли да ти помогнат?
Не ѝ казах за майка ми. Раната все още беше твърде прясна. А след всичко, което се случи, не можех да взема назаем от татко. Поклатих глава.
— Не става въпрос само за пари. Ще се вманиача, знам го. Даже вече съм се вманиачила. Искам деца, но в същото време се опитвам да запазя разсъдъка си.
— Няма начин. — Сиан се разкикоти. — Имам четири и всяко следващо ме подлудява все повече.
Одобриха ни за осиновяване. Отне ни известно време, защото заявихме, че искаме да осиновим дете под една година. Работата в полицията на Адам го беше срещнала с някои от най-лошите продукти на социалната ни система и никой от двама ни не смяташе, че разполагаме с необходимото, за да се справим с това. Мислехме, че с бебе ще ни е по-лесно.
