Сега вече разбрах защо Ноча ме беше чакал пред вратата още преди да отворим. В миналото мафията не гледаше с добро око на търговията с наркотици, но фармацевтичният бизнес се разрастваше бързо и беше изключително доходен, т.е. твърде изгоден, за да бъде подминат с лека ръка. Освен това лекарствените продукти бяха лесни за задигане от всяка точка по веригата на разпространение. Дори малко семейно магазинче с катинар за дванайсет долара на вратата можеше да има на склад „Окси“1 на стойност петдесет хиляди долара всеки божи ден.
Всяко хапче е малка златна мина, одобрена на сто процента от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата. Най-големите таблетки оксиконтин бяха от осемдесет милиграма. При цена от долар за милиграм, едно осемдесетмилиграмово хапче струваше осемдесет долара, а те бяха по сто във флакон. Това означаваше, че едно малко шишенце излизаше по осем хиляди долара. А цял камион — тридесет милиона, ако не и повече.
Проблемът на Ноча беше огромен. Отчаяно искаше да овладее ситуацията, но в същото време не можеше да си позволи някой да разбере, че е навлязъл във фармацевтичния бизнес. Затова, вместо да пусне своите хора да се разровят тихомълком, беше дошъл при мен.
От незаконни лекарства измираха повече хора, отколкото от всички останали наркотици на улицата, взети заедно. Това беше много мръсен бизнес и аз не исках да имам нищо общо с него.
Ноча се наведе напред, прикова в мен големите си кафяви очи и каза:
— От тридесет години чакам удобен случай да го кажа, Джак. Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш.
Насилих се да се усмихна и казах:
— Кармине, не поемам случаи за връщане на изгубени наркотици. Ние се занимаваме с корпоративни поръчки. Правителствени споразумения. Знаеш това.
— Правиш много повече от това, Джак, но то си е твоя работа. Ще ти дам десет процента от цената на дребно. Това са три милиона долара — кеш. Трябва само да откриеш стоката. С твоите връзки ще отнеме не повече от няколко дни. Три милиона долара, Джак. На колко кръшкащи съпрузи трябва да вървиш по петите, докато изкараш толкова?
Коуди ми позвъни по вътрешната линия:
— Господин Морган, жената за срещата ви в девет е тук.
Обърнах се към Кармине:
— Ще ми се да ти помогна, но това не е по моята част.
Погледнах графика си — уговорките ми бяха наблъскани като пристигащите самолети на летището в Лас Вегас — през половин час до края на деня.
Представих си Колийн, просната на студената маса в моргата, и съдебния медик, който я разпорва от ключицата до линията на бикините й.
Докато стоях там, полицаите претърсваха къщата ми и разпарчетосваха живота ми, а Кармине Ноча размахваше под носа ми милиони мръсни пари.
Вдигнах поглед към мафиота с обещаващо бъдеще; бъдеще, което сега беше изложено на риск заради загубата на огромно количество стока и трима мъже. Изражението му беше безстрастно. Без повече шегички с реплики от „Кръстникът“. Той сплете пръстите си с безупречен маникюр и постави ръце на бюрото ми.
— Ще удвоя твоя дял. Двайсет процента. Никакви данъци — чисти шест милиона.
Колкото по-голяма ставаше офертата, толкова повече се засилваше желанието ми да нямам нищо общо с нея — или пък с него.
— Благодаря, но не ме интересува, Кармине — отговорих аз и се изправих. — Съжалявам, но имам друга уговорка.
Ноча също стана. Беше висок колкото мен.
— Разбрал си ме погрешно, Джак. Работата е твоя. Онова, което очаквам да чуя от теб, е колко бързо можеш да ми върнеш стоката, защото съвсем скоро ще се озове из цялата страна, а аз ще съм назад с тридесет милиона — а това е неприемливо за мен. Обади ми се, като откриеш микробуса.
— Не, Кармине — повторих аз. — Няма да стане.
— Коя част от „не можеш да откажеш“ не разбираш, Джак? Ясно ти е накъде бия. „Никога няма да намериш по-добър приятел“. Длъжник си ми. Ето номера ми — каза той и го написа върху някакъв плик. — Дръж ме в течение.
Подхвърли химикала и той се плъзна по бюрото ми, докато Кармине излизаше от офиса. Чух го да казва на Коуди:
— Няма нужда да ме изпращате.
Облегнах се назад в стола си и погледнах обширния градски пейзаж на централен Лос Анджелис. Какво можеше да се случи, ако откажех работата? Бях ли готов да вляза във война с фамилията Ноча?
Свързах се с Дел Рио. Обсъдихме го в продължение на няколко минути — какви бяха възможностите, кой беше най-умният и най-безопасен начин за нападение. Рик изрази мнението си. Аз — своето. След като изработихме плана, помолих Коуди да въведе в офиса жената за срещата в девет часа.
Привлекателната жена, която седеше във фотьойла, ми навяваше мисли за старите шпионски черно-бели филми по романи на Чандлър, Хамет и Спилейн.
Амелия Пул изглеждаше като новия клиент на Сам Спейд2 — обаятелна бяла жена, наближаваща четиридесетте, с къса кафява коса и без пръстен на безименния пръст.
Вместо табакера и кожа от лисица около шията, госпожа Пул държеше айфон, а на врата си имаше красива златна огърлица с диаманти.
