— Излизахме заедно. Освен това Колийн работеше за мен. Аз много я харесвах. След като скъсахме, тя се прибра в Ирландия. Върна се преди две седмици, за да се види с приятели в Ел Ей. Не знам с кого. Обядвахме заедно миналата сряда.
Тенди не ми прочете правата, а аз не се позовах на правото си на адвокат. Надявах се, че ще направи някакъв пробив, че ще открие нещо, което аз бях пропуснал, но когато ме попита дали с Колийн се бяхме скарали, аз ги помолих да ме извинят, отидох в банята и повърнах.
Измих лицето си и се върнах на собствения си разпит.
Тенди ме попита отново:
— Скара ли се с момичето, Джак?
— Не.
— Не е трябвало да си взимаш проклетия душ. Или ни се подиграваш, или е било грешка. Ще изземем дрехите ти и ще разкачим тръбите. Ще проверим записите от камерите за наблюдение на летището и ще проследим телефонните ти обаждания. И това е само за тази нощ. Утре ще проверим миналото на жертвата. Предполагам, че тялото й ще ни разкрие нещо интересно.
— Дай всичко от себе си, Тенди. Но дори ти и Зиглър трябва да сте наясно, че не бих убил бившата си приятелка в собствената си къща, а после да извикам ченгетата. Натопили са ме.
— Искам само едно. Да открия убиеца на момичето.
— И аз го искам.
Дадох на Тенди бордната си карта и му казах как да се свърже с Алдо. Обещах да не напускам града. Обещах, че даже няма да се изпикая, без преди това да му поискам разрешение.
След това дойдоха съдебните медици и екипът за разследване на местопрестъпления. Дадох отпечатъци от пръсти на лаборантите, проба за ДНК анализ от вътрешната страна на бузата и мръсните си дрехи.
— Арестуван ли съм? — попитах Тенди.
— Все още не. Имаш високопоставен приятел, Джак. Но не можеш да останеш тук.
Обадих се на Дел Рио.
Двадесет минути по-късно се качих в неговата кола.
— Какво стана, по дяволите?
Разказах цялата история още веднъж.
Рик дел Рио живееше в къща с една спалня на канал „Шърман“, един от четирите успоредни канала, оградени от други два в краищата, представляващи своеобразна интерпретация на истинската Венеция.
Къщите бяха малки, но скъпи, разположени нагъсто с лице към канала и оградени с малки алеи отзад. Рик подкара по една от уличките с наредени боклукчийски кофи, телефонни стълбове, гаражни врати и тук-там редове от храсти покрай задните огради.
Вратата на гаража на Дел Рио беше боядисана в зелено. Той насочи дистанционното към нея, тя се отвори и колата се плъзна вътре.
— Хладилникът ми е почти празен — каза той.
— Няма проблем.
— Имам половин пиле и малко бира.
— Благодаря, все пак.
Изкачихме няколко стъпала и влязохме в кухнята през гаража.
— Никой не знае, че си тук. Отиди в хола и се опитай да се отпуснеш.
Бях ходил там и преди. Отвътре тристайната къща изглеждаше примитивна, в стил хижа. Бели стени, тъмни греди, всички столове и дивани — с пухена тапицерия. В средата между останалите мебели имаше масичка за кафе, направена от люка на дървена лодка, защитена от бирени следи и драскотини с полиуретан. Рухнах изнемощял в някакъв стол, достатъчно широк за двама, вдигнах крака върху масичката, с надеждата проклетият свят да спре да се върти.
Чувах как Дел Рио се мотка из кухнята и затворих очи.
Но не заспах.
Мислех за една нощ преди седем години. Летях с транспортен хеликоптер „Боинг CH-46“ за Кандахар, с четиринадесет морски пехотинци в товарното и Рик дел Рио на седалката до мен, който беше мой втори пилот.
Беше ужасна нощ.
Една изстреляна от боен джип ракета улучи хеликоптера ни и откъсна задното витло, запращайки машината в адски полет спираловидно надолу. Успях да я приземя, но бомбата си беше свършила работата.
Мъжете загинаха по ужасяващ начин. Повечето. Аз познавах всеки един от тях.
Изнасях един полумъртъв войник от товарното отделение, когато летящ шрапнел ме удари в гърба.
Сърцето ми спря… и аз умрях.
Дел Рио ме откри недалеч от горящите останки и блъска гърдите ми, докато не ме върна към живота.
След това се уволних и започнах работа към малка детективска агенция в Сенчъри Сити.
И тогава извратеният, манипулативен копелдак, баща ми, ме повика. Ухили ми се през плексигласовия прозорец в Коркоран и отново заяви, че ми предава бизнеса, но този път буквално. Връчи ми ключовете за Private и ми каза, че петнайсет милиона долара ме чакат в офшорна банкова сметка.
— Направи Private по-добра, отколкото беше по мое време.
Една седмица по-късно, след като го бяха намушкали под душа, той умря.
Рик нямаше богат баща.
Беше безстрашен и можеше да си служи с оръжие. След службата той се върна в Ел Ей. Извърши въоръжен грабеж, арестуваха го, осъдиха го и го хвърлиха в затвора. След като го пуснаха преждевременно за добро поведение, дойде да работи в Private и аз му купих тази къща.
Знаех всичко за Рик. Дължах му живота си, а той твърдеше, че ми дължи своя.
Приятелят ми влезе в стаята и ме извика по име. Вдигнах поглед и видях лице, което само майка на булдог би могла да обикне. Висок един и седемдесет, той беше бивш затворник и добре обучен морски пехотинец. Носеше поднос… поднос! Все едно беше медицинска сестра или сервитьор.
