Разговорите секнаха, щом издърпах стола си и се настаних. Последваха поздрави, усмивки, след което двадесет и пет чифта очи се впиха в моето лице. Неизказаният въпрос сякаш висеше във въздуха над двадесет и петте глави.
Ти ли уби Колийн Мълой? Убиец ли си?
Досега толкова много пъти си бях представял смъртта на Колийн, че все едно бях стоял до леглото, когато куршумите от моя пистолет се бяха забивали в гърдите й.
Обаждането на Феско отпреди десет минути беше превърнало образите в ума ми в нещо непосредствено и истинско. Полицаите бяха намерили пистолета ми. В момента извършваха балистичната експертиза. И аз бях почти сигурен, че съвсем скоро щях да бъда обвинен в непредумишлено убийство.
— Добро утро — поздравих, докато преглеждах дневния ред пред мен и почуквах с химикалка по масата.
Информирах колегите си за последното развитие по случая със смъртта на Колийн и продължих:
— Убиецът е професионалист. Този човек се опитва да ме изкара виновен — и се справя доста добре със задачата си. Проучил е нещата добре. Знаел е, че Колийн е в Лос Анджелис, познавал е програмата й, както и моята. Влязъл е в къщата ми, убил я е и си е тръгнал, без да допусне някакви видими грешки. За полицията не е било необходимо да търсят по-далеч от мен. И защо да го правят? Убита е моята приятелка, в моето легло, с моето оръжие. Планът е сработил прекрасно. Не знам кой е застрелял Колийн, но имам някои догадки, така че ще го заловим. Моля ви да се свържете с мен, ако имате някакви предположения или можете да ми окажете помощ. Кажете на екипите и клиентите си, че съм невинен, за което ви давам думата си, защото всички вие ме познавате, а аз ви казвам истината.
— Извини ме, Джак, но какви са тези твои догадки? — попита Пиер Боне, управителят ни във Франция.
— Не смятам да ги обсъждаме, докато не разполагам с нещо сигурно.
Попитах дали някой има други въпроси и после сведох поглед към дневния ред.
— Иън, ти си пръв. Искаш да говорим за евентуалното разширяваше на лондонския клон с офис в Глазгоу…
Придадох на лицето си изражението „слушам“, макар че всъщност изобщо не схващах за какво говори той. Четеше нещо от прожектирана на екран таблица, когато вратата се отвори и в залата влезе Тенди, последван плътно от Зиглър.
Изпитах внезапен, неподправен ужас, като че току-що бяха нахлули гангстери и бяха започнали да стрелят с автоматични оръжия. Феско не ми беше оставил време да се обадя на адвоката си, нито дори няколко минути да освободя залата.
— Извини ме, Иън. Мич, нека да излезем отвън — казах на Тенди.
— Няма да е необходимо — отговори той. — Господин Морган, моля ви да се изправите. Обърнете се с лице към стената.
Нямаше как да се измъкна. Нямаше къде да отида. Казах на Коуди да намери Кейн и Джъстийн и последвах заповедта на Тенди. Около китките ми бяха закопчани белезници. Тенди напъха заповедта за арест в джоба на ризата ми и ми прочете правата — неговият глас беше единственият звук сред възцарилата се в конферентната зала гробна тишина.
Тенди искаше да се увери, че ме е унижил възможно най-много.
— Съвсем скоро ще говоря лично с всеки от вас — успях да кажа на колегите си, преди Зиглър да ме блъсне леко, след което бях задържан и изведен от стаята от двамата задници от отдел „Убийства“ от полицейското управление на Лос Анджелис.
Тенди сграбчи левия ми лакът, Зиглър хвана десния и двамата ме поведоха надолу по витото стълбище, което се разгръщаше на всеки етаж към рецепцията. Настоящи, бъдещи клиенти и служители по коридорите видяха, че съм арестуван.
Техните лица отразяваха моя шок.
— Колата ни чака — каза Зиглър. — Не е като автомобилите, с които обикновено се движиш, но си има двигател. И гуми.
— Не беше нужно да го правите по този начин. Но съм убеден, че сте наясно.
Тенди се изсмя. Кучият му син имаше страхотен ден. Щом стигнахме първия етаж, Зиглър отвори вратата и ние излязохме на „Фигероа“.
Явно полицаите бяха уведомили пресата. Сутрешното слънце огряваше ярко хищните лица на репортерите, които ме обградиха. По тротоарите се бяха стълпили зяпачи.
— Е, нали не съществува такова нещо като лоша реклама, Джак? — изцепи се Тенди. — Прочетох го във „Варайъти“.
Коуди ме чакаше на бордюра. Аха-аха да се разплаче.
— Джъстийн и господин Кейн тръгват към ареста — каза ми той. — Ще се видите там.
„Туин Тауърс“ или „Двете кули“ към шерифския отдел на окръг Лос Анджелис беше огромен затворнически комплекс, който беше заел мястото на Централата на лосанджелиската полиция след земетресението от 94-та. Беше известен като най-натоварения затвор в свободния свят, състоящ се от арест и три затвора, разположени на площ от четиридесет декара.
Носеха се легенди за ужасната жестокост в „Двете кули“. Ако не успееш да си издействаш гаранция, може да си загубиш здравето, а дори и живота, докато чакаш с месеци да ти насрочат дата за изслушване в съда. Това се отнасяше до всички — независимо дали си виновен за нещо.
— Какво да казвам на хората? — попита Коуди.
— Казвай, че съм обвинен несправедливо и че ще направя изявление пред пресата веднага щом се върна в офиса.
