— Тогава, ако не си убил Колийн, кой? Не се ли предполага, че си добър в тези неща… да разследваш убийства?
Вече подсмърчаше.
Изправих се и протегнах ръце към нея.
Тя поклати глава.
— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.
Тя дойде при мен и аз я прегърнах, докато плачеше.
— Намери копелето. Дължиш го на Колийн.
— Ако има начин, ще го направя.
— Тя ми липсва — изхълца Шивон. — Толкова много я обичах. Беше най-добрата ми приятелка. Никога не сме се карали. Не сме крили нищо една от друга. Не знам как ще продължа без нея.
— Толкова съжалявам, Шивон. Да изгубиш Колийн… ужасно е.
Гласът ми ме предаде и вече и двамата плачехме. От години не си бях позволявал да плача. Мъката по Колийн ме смаза. Прегръщайки сестра й, се почувствах така, сякаш се сбогувам с Колийн отново.
Може би и Шивон чувстваше, че Колийн си взима последно сбогом с мен. Тя се отдръпна, но стисна ръцете ми и ме погледна в очите.
— Ти наистина си я обичал, нали, Джак? Тогава защо не постъпи с нея, както е редно?
— Мислех си, че съм. Дадох й свободата.
Офисът на Дел Рио миришеше на пица „Пеперони“.
Беше малко след девет и двамата с Круз бяха работили по убийството в „Бевърли Хилс Сън“, а сега, вече доста късно вечерта, сравняваха приликите и разликите между петте убийства, които бяха извършени в калифорнийски хотели през последната година и половина.
Между първите лежаха шест месеца и сто и шестдесет километра разстояние, поради което никой не беше предположил, че са свързани.
Жертва номер едно, Сол Капричио, беше намерен удушен до смърт в хотела на Джинкс Пул в Сан Диего. Жертва номер две, Артър Валънтайн, беше намерен полуразложен в „Морска панорама“, третокласен хотел в Ел Ей.
Когато намерили и третата жертва, Конрад Мортон, удушен в хотел „Плеяда“, отново собственост на Джинкс, полицаите започнали да търсят връзка между убийствата, но въпреки че се включили няколко полицейски управления, а може би именно поради това, не открили нито един възможен заподозрян.
До този момент петима бизнесмени, в това число и Морис Бингам, на възраст между тридесет и пет и петдесет и една години, бяха удушени с различни приспособления за връзване в хотелските си стаи. Мъжете не бяха работели за една и съща компания, имаха различни професии и живееха в различни градове. Трима от тях бяха женени, а останалите двама — ергени.
В този момент Дел Рио седеше пред единия компютър и сравняваше данни от телефонните разпечатки. Круз беше на другия и преглеждаше трансакциите по кредитните карти.
— Бингам е използвал същата агенция за компаньонки като Валънтайн, който също е платил за два часа ласки — каза Круз.
Дел Рио се облегна назад в стола си и разтърка очи.
— Всички те са си поръчвали проститутки. Обаче не от една и съща агенция. Дали е следа, или просто всички мъже го правят, когато са на път?
— Усещам, че се заформя командировка.
— Мамка му. И аз така.
— Следа е — каза Круз. — Агенциите за компаньонки са следа, не съвпадение. Може би някоя проститутка със страст към умъртвяването обикаля от място на място.
Дел Рио си представяше как ще протекат следващите няколко дни: щяха да разпитват проститутки, клиенти и вдовици. Изключи компютъра си и метна кутията от пица в боклука. После си облече якето.
От принтера изскочи списък с имена и номера на агенции на компаньонки.
— Угаси лампите, ако обичаш, Емилио — каза Дел Рио. — Ще се видим утре сутрин в осем тук. Първо ще спрем някъде за кафе.
Мич Тенди ровичкаше в двора от едната страна на къщата и търсеше нещо, на което не му е там мястото. Искаше да намери нещо съществено, което да свърже Джак Морган с убийството на Мълой.
Сети се за ръкавицата в разследването на случая с О’Джей Симпсън, намерена в близост до неговия имот. Ръкавицата беше убедително доказателство, но поради идиотската некомпетентност на прокуратурата, в крайна сметка беше помогнала на защитата.
Не пасне ли — снемат обвинението.
Случаят на Симпсън беше позор за полицейското управление на Лос Анджелис.
Както и да е. Ставаше въпрос за днес.
На плажа имаше десет души криминалисти. В плитчините работеха водолази, които търсеха метал. Вътре криминолозите наново претърсваха къщата.
Джак Морган беше умен, но не беше безгрешен. И ако беше пропуснал нещо, докато е почиствал местопрестъплението, Тенди беше сигурен, че ако има нещо, което би могло да го уличи, ще го намери.
Чу Зиглър да го вика.
— Тук съм — отговори.
Зиглър се присъедини към Тенди до оградата, която отделяше къщата на Джак Морган от бесния наплив по главен път „Пасифик Коуст“.
— Откри ли нещо? — попита Тенди.
— Не.
— Той се изпразва в нея. Дори не си слага гумичка. Доста рисковано от негова страна. Да не кажа самоубийствено.
— А може и да е спермата на брат му.
Вече го бяха разисквали. Усложнението, което идентичното ДНК на братята близнаци предизвикваше. Такова нещо можеше да породи „основателно съмнение“ по време на обсъжданията на съдебните заседатели. Като разпитаха Томи, оказа се, че той има алиби за времето на извършване на убийството. Съпругата му каза, че си е бил вкъщи. Закле се. Без да трепне.
И все пак, можеше и да е излъгала.
