— Знам това, Джак. Нямаше други отпечатъци, освен твоите. Провери четеца на входа. Бих го направила, но трябва да се махаме.
Джъстийн стисна ръката ми, каза, че ще се обади по-късно, и после, сякаш ги бях сънувал, те изчезнаха, а аз останах сам с Колийн.
„Бевърли Хилс Сън“ беше единият от трите хотела за отбрана клиентела от веригата „Пул“. Намираше се на булевард „Саут Санта Моника“, на около километър и половина от „Родео Драйв“, и представляваше пететажно бижу, в което всяка стая имаше собствено име и оригинален интериор.
Около „безкрайния“ басейн с олимпийски размери на покрива бяха наредени бели шатри, тапицирани канапета и ергономични шезлонги, а до тях имаше открит бар.
Този оазис привличаше готините, секси млади хора от развлекателната индустрия, тъй като беше едно от най-атрактивните места под слънцето и над него.
В девет часа вечерта Джаред Ноулс стоеше пред вратата на апартамент „Бергман“ на петия етаж заедно с една от камериерките.
— Аз ще се заема, Мария. Благодаря ти — каза й той.
Щом Мария сви зад ъгъла със завивките и постелките в ръце, Ноулс почука силно на вратата и извика името на госта, но отвътре никой не отговори. Допря ухо до вратата с надеждата да чуе шум от пуснатата вода на душа или звука на телевизора, но не долови нищо.
Гостът на хотела, Морис Бингам, бизнесмен от Ню Йорк, беше отсядал в „Сън“ три пъти преди това и никога не беше създавал проблеми.
Ноулс позвъни от мобилния си телефон в стаята на Бингам. Остави сигнала да прозвучи пет пъти, като чуваше едновременно ехото от звъна на телефона през вратата и в ухото си. После отново почука на вратата, този път по-силно, но отново не получи отговор.
Младият управител се приготви мислено за възможно най-добрия и най-лошия сценарий и пъхна в процепа, и после измъкна от него картата, която даваше достъп до всички стаи. Лампичката на вратата светна в зелено, Ноулс натисна дръжката и пристъпи в хотелския апартамент.
Миришеше на лайна.
Пулсът му се ускори и той трябваше да се застави да прекоси фоайето, за да отиде в хола.
Господин Бингам лежеше на пода до писалището, а пръстите му бяха замръзнали, вкопчени за гърлото му като нокти.
В шията му беше впита тел.
Ноулс хвана бузите си с ръце и изпищя.
Ужасът се таеше както в настоящето, така и в миналото. Вече беше виждал труп, почти идентичен на този, когато работеше в хотел „Плеяда“ в Сан Франциско. Беше се преместил тук, защото не можеше да понесе спомена за случката.
През онази нощ, пет месеца по-рано, преди да го освободят, полицаите го бяха въртели на шиш и го бяха мъмрили, задето беше пипал тялото. Беше чул и за други убийства чрез удушаване с тел, даже бяха станали няколко. Това означаваше, че в този хотел е влязъл сериен убиец, който е стоял точно там, където стоеше той в този момент.
Затова Джаред Ноулс не докосна тялото.
Обади се от своя мобилен телефон на собственичката на хотела — Амелия Пул. Нека тя му каже какво да прави, мамка му.
Амелия Пул тъкмо се беше прибрала, когато получи обаждането от Джаред Ноулс, управителят на нощната смяна в „Сън“. Помоли го да изчака, докато излезе от гаража, затвори вратата и застана в двора на къщата си с изглед към каньона Лаурел.
— Случи се отново — каза Джаред. Говореше с пресипнал глас и шепнешком, и тя едва чуваше думите му.
— За какво говориш?
— Случи се отново. С един гост от апартамент „Бергман“. Името му е Морис Бингам. Той е мъртъв. Бил е убит. Точно като… не помня как се казваше, но знаете за кого говоря. Онзи в „Плеяда“. Страх ме е, защото аз се явявам връзката, госпожо Пул. Полицията ще реши, че може аз да съм го извършил.
— Направи ли го?
— Не, за Бога, госпожо. Повярвайте ми. Никога не бих го направил.
— Откъде знаеш, че господин Бингам е мъртъв?
— Лицето му е посиняло. Езикът му виси навън. Телта още е на врата му. Не диша. Изпуснах ли нещо? Защото в часовете по хотелиерски мениджмънт не са ни обучавали за подобни ситуации.
Вече направо крещеше.
Амелия на свой ред се изплаши. С това убийствата ставаха пет, три от които в някои от нейните хотели. Ченгетата не бяха открили нищо. От седмици не ги беше чувала. Затова прие това предумишлено убийство като личен удар. Вероятно някакво предупреждение. Всеки един от гостите й можеше да бъде убит. Беше прекалено извратено.
— Джаред, слушай ме внимателно. Ще се опитам да не те замесвам. Светни лампичката „Не ме безпокойте“. Ще можеш ли да го направиш? Използвай лакътя си, не пръстите.
— Камериерката ме повика, за да ми каже, че господин Бингам е поръчал допълнително одеяло и възглавници, но не отварял вратата.
— Внесе ли завивките в стаята?
— Не.
— Докосна ли нещо?
— Не. — Джаред вече плачеше. Идваше му в повече.
— Джаред, включи лампата и се върни долу на рецепцията.
— Това не е ли нарушение на закона?
— Аз ще поема отговорността, Джаред. Ти просто слез долу на рецепцията. Не викай полиция, чу ли?
— Ясно.
— Ако не можеш да си вършиш работата, кажи, че се разболяваш и се прибери тази вечер. Помоли Уалид да те замести.
— Добре, госпожо Пул.
— Ще ти се обадя утре.
