Забележката му прозвуча рязко и критично, но той не можа да се сдържи. Семейността на сцената, която изникна пред очите му — къкрещото гърне, кротко спящият Лий, и нагласената специално за него жена — го разгневиха необяснимо.
— Така е, но аз киснах боба цял ден и е грехота да го изхвърлим, без да го сготвя. Предадох на Мама Лангстън, че ще им занесем боб.
Тези думи го разгневиха още повече; тая май вече се виждаше едва ли не като негова съпруга.
— Можеш ти да занесеш от боба. Аз ще помогна на Зик — ще подкова един от конете му след вечеря.
— Много добре, мистър Коулман — изсумтя тя. — Бях стоплила вода да се измиеш, но явно ще е по-добре да изпера с нея нещата на Лий.
Тя се врътна покрай него, като повдигна високо полите си, за да не ги допре о мръсните му ботуши.
За миг му се прищя да я сграбчи за косата и да й каже да не си въобразява, че има нещо общо с него, само защото се грижи за сина му. Но докато намери нужните думи, тя вече бе успяла да се скрие във фургона. Пък и не беше много сигурен какво ще стори, след като я хване за косата.
Обърна се ядосан, като напразно се опита да прогони от въображението си колко хубаво щеше да бъде да се измие с топла вода. Изпсува силно и прекрачи зад фургона, където и смъкна ризата си.
Лидия свали врящото гърне с вода от огъня и го остави на земята до купчината дрехи за пране. След това сапуниса поотделно всичко, пусна го в гърнето, и се зае да го разбърква с една пръчка.
Раменете й се вдигаха и падаха гневно. Той отново се бе държал свински, но щеше да е глупаво от нейна страна да не предложи да изпере и неговата риза. Тя си пое дълбоко дъх и заобиколи фургона.
Рос беше само по панталони и обувки. Ръцете и гърдите му бяха сапунисани. Няколко секунди преди това Лидия бе наблюдавала дланите му да се плъзгат по сапунисаните плещи и под мишниците. Гърдите му бяха гъсто окосмени. Мускулите на ръцете му играеха и при най-малкото движение, а стомахът му беше равен и гладък като дъска.
Когато я видя така да го наблюдава, той застина. Сапунени капчици потекоха по внезапно окаменелите му ръце. Гледаха се един друг продължително, сякаш нямаха сила да отклонят очите си.
— Ще изпера ризата ти — проговори накрая Лидия.
Рос вдигна безмълвно ризата си и я подаде, вместо да спори и да удължава престоя й при себе си.
Тя я издърпа от ръката му и бързо се отдалечи. Рос изплакна главата си и чак тогава се сети, че няма какво да облече. Изтича с едри крачки до фургона, скочи вътре, като за малко не настъпи Лий, който спеше в сандъчето си. Блъсна глава в една от преградите и изпсува, но гневът му нарасна още повече, когато не успя да открие и следа от дрехите си.
Промуши глава през краищата на брезента.
— Ъъъ… — започна той, като се опита да привлече вниманието на Лидия, която переше.
Тя се извърна, като отметна непослушен кичур коса с мократа си ръка.
— Не мога да открия дрехите си — изрече късо той.
— О, аз подредих всичко сутринта. Ей сега ще ти намеря риза.
Рос нервно огледа лагера, като се молеше някой да не го е забелязал как влиза полугол във фургона. Проклятие! Изправена до един фургон от другата страна, мисис Уоткинс, ги гледаше злобно. През рамото й надничаше щерката й Присила с опитен и разбиращ поглед. Рос и по-рано беше виждал това изражение върху сприхавото й лице. Повдигна му се от вида и на двете.
Лидия обаче не даваше и пет пари за присъствието им. Промуши се бързо покрай него. От рязкото й движение окосмеността на гърдите му настръхна. Той скочи в прикритието на фургона. Господи, това момиче беше лишено от срам. Нямаше ли поне частица достойнство?
— Ей тук съм ги нагънала — каза тя, докато ровеше из купчината скатани дрехи в един от ъглите.
Внезапно му хрумна, че вътрешността на фургона не му напомня вече толкова болезнено за Виктория. Всички следи от присъствието й бяха изчезнали. Вещите бяха подредени значително по-добре, и отваряха повече свободно пространство.
Лидия му подаде грижливо сгъната чиста риза. Трепна уплашено при вида на белега му. Беше точно над лявата му гръд и бе отнесъл част от мускула. Тя направи усилие да възвърне самообладанието си.
— Благодаря ти — изрече късо той, надявайки се, че тя ще излезе, така че всеки да види, че е отвън, а не е останала.
Бързо разбра обаче, че иска прекалено много от нея.
— Мистър Коулман, ще ме научите ли да управлявам фургона? — попита тя, без да отделя поглед от него.
Стигаше едва до гърдите му.
— Да управляваш фургона? — повтори разсеяно той.
Чудеше се дали да облече ризата си пред нея, или да я изчака да излезе. Начинът, по който обхождаше с любопитния си поглед гърдите му, го караше да се поти, макар че току-що се беше измил.
— Нямам намерение — отряза я той, докато навличаше ризата си.
Какво гледаше сега, гърдите му или белега?
— Защо?
— Защото впрягът сигурно ще те хвърли от седалката, ето защо. Ти не си… достатъчно ловка.
Пръстите му не намираха копчетата.
— Вашата съпруга… Виктория управляваше ли го?
Когато достигна последното копче, разбра, че ги е закопчал с едно нагоре. Изпсува наум, преди да започне да ги разкопчава.
— Да, управляваше го.
