— Ловка ли беше?
— По дяволите, не беше! — изкрещя той. Хвърли нервно поглед през рамо и понижи глас. — Не, не беше ловка.
— Но вие я обучихте.
— Да.
— Тогава защо не обучите и мен?
— Защото това не е твоя работа.
— Защо? — повтори тя.
Той несъзнателно разкопча панталоните си, за да вкара вътре ризата. Мъжете, които бе познавала Лидия, носеха тиранти. Дори бледите спомени за баща й го открояваха с тиранти. Не откъсваше очи от ръцете на Рос, докато той закопчаваше копчетата на панталона си и пристягаше катарамата на широкия си кожен колан, който изплющя леко, когато приключи.
— Защото трябва да се грижиш за Лий, затова.
Тя отвърна поглед от могъщия му торс, без да съзнава колко изкусително трепкаха ресниците й в този момент.
— Но той прекарва повечето време в сън. Пък и днес много ми хареса там горе, на седалката. Защо да не ви бъда от полза, докато седя там? Така ще можете да обяздвате конете си, ако желаете. Не искам да кажа, че трябва да карам през цялото време. Ако Лий спеше неспокойно, сигурно нямаше да мога, но така съм свободна.
Той се обади повече от желание да приключи разговора и да излезе на чист въздух:
— Ще помисля за това. Не си мисли обаче, че е толкова лесно, колкото изглежда.
И той изскочи бързо, без да забележи доволната усмивка върху лицето й.
Шумът и крясъците във фургона на Лангстънови служеха повече да замаскират напрежението между Рос и Лидия. Двата петела бяха почетени с голям апетит и не остана и кокалче неоглозгано.
Единствено Буба седя малко встрани от веселието. Той се измъкна, като остави чинията си наполовина пълна, за да провери как са конете. След няколко минути Люк го откри облегнат на едно дърво да дъвче замислено стръкче трева.
— Какво има, Буба? Да не те боли коремът?
— Изчезвай! — въздъхна момчето.
Уединението в семейство като неговото беше непостижима мечта.
— Знам какво ти е! — каза присмехулно Люк. — Нямаш апетит, защото през цялото време очите ти бяха все в гърдите на Лидия!
Буба скочи на крака, обзет от бясна злоба.
— Затваряй си мръсната уста, мръсен кучи сине! — изкрещя той.
Люк само се изсмя и се отдръпна на безопасно разстояние от брат си, като размахваше юмруци, сякаш водейки бой със сянка.
— Не можеш да си откъснеш очите от тях, нали? Ама и ония на Присила Уоткинс си ги бива! Нали те гледам всеки път — ще я изядеш с поглед. Винаги, когато препускаш покрай фургона им, тя ще се изпъчи още повече, а и ти не си от ония, дето да ги мързи! По-надървен козел не съм виждал!
Буба се нахвърли върху брат си и успя да стовари юмрука си върху брадичката му. Люк падна по гръб, но не се предаде. Сграбчи брат си за глезена, събори го и битката запламтя с нова сила. След малко Рос ги завари да се търкалят в пръстта и да си нанасят безразборни удари.
— Какво става тук? — изрева той с всичка сила.
Сграбчи този, който беше отгоре, за яката и го изправи на крака. Буба скочи сам. Дишаха учестено, а разбитите им носове и устни кървяха. Бяха здравата пострадали.
— Само за това ли ви бива? — запита гневно Рос.
Той знаеше много добре как се развиват по-нататък нещата. След размяната на юмруци идваха револверите. И нещата поемаха по коловоза, докато накрая срещнеш някой по-бърз от теб. Ако имаше кой да го приласкае тогава, на млади години, може би животът му щеше да потръгне малко по-другояче. Но на годините на Буба вече бе съвършен на револвера.
— Буба, с теб май се бяхме разбрали да ми помогнеш да подковем онзи кон.
Буба раздвижи подутите си устни.
— Разбира се, Рос.
— Люк — обърна се Рос към другото момче, — донеси вода във фургона ми. Лидия има да пере. — Той се учуди колко лесно бе произнесъл името й. — Но първо си стиснете ръцете с брат ти.
Момчетата неохотно се подчиниха. И двамата се тресяха от мисълта как ще обясняват подутите си разкървавени физиономии на Мама Лангстън. Щеше да е същински ад.
Лидия беше на върха на щастието. Никога досега не беше виждала толкова сърдечни хора. „Съседите“ се спираха да се запознаят с нея. Някои не криеха любопитството си, други бяха по-предпазливи, и тя съзнаваше много добре, че ако не бяха Лангстънови, едва ли щяха да я приемат толкова благосклонно. След като Мама Лангстън я беше приела толкова радушно, то и останалите бяха длъжни да сторят същото. Неписан закон беше, че в това малко общество решаващата дума има Мама Лангстън. Думата й тежеше почти толкова, колкото и тази на мистър Грейсън. Майчинските й грижи се разпростираха върху целия керван. Тя съветваше и напътстваше всеки, без значение възрастен, или млад, със същата свобода, с която се отнасяше и към собствените си деца.
Лидия се опита да си припомни имената на децата и кои бяха родителите им. Присъстваха Симови с двете си срамежливи щерки, Ригсби с двете си момчета и бебето. Лидия се запозна и с жената с близначетата, които вече бяха навършили годинка. Едното прохождаше и огънят неудържимо го привличаше. Редица имена вече й станаха познати. Кокс, Норууд, Апълтън, Гриър, Лоусън. Всички гледаха с любов и състрадание към Лий Коулман, който спа през по-голямата част от празненството.
