Като луда изпращах на моя вълк образи на това как глутницата се обединява под нашето водачество и бяга към прикритието на дърветата. Междувременно притичвах до най-близките до мен вълци, подтиквайки ги да се движат, бутайки ги към гората. Когато моят вълк най-сетне се довлече при мен, неговите образи бяха върволица от звуци и картини, които не можех да разтълкувам. Успявах да уловя една на всеки стотина. В никоя от тях нямаше смисъл, навързани заедно по този начин. Междувременно звярът отново се появи над дърветата.
Моят вълк ми изпрати тревожна, разпокъсана мисъл.
Може би заради силата на тази мисъл, а може би защото слънцето ме стопляше и успявах да почувствам вътре в себе си сянката на нещото, което бях някога, аз разбрах кого има предвид.
Погледнах през рамо, все още тичайки, за да не губя темпо. И там, разбира се, бяха Коул и Шелби, вкопчени в схватка, смразяваща със своята свирепост. Не можех да ги видя съвсем ясно, защото бяха останали далеч назад върху равното открито пространство, където се намирахме. Нямаше обаче нищо, което да пречи на видимостта ми, когато черното изчадие нададе своя рев във въздуха над тях.
Последва серия от изпуквания, едва доловими заради небесния тътен, и тогава Шелби пусна Коул.
Той отстъпи назад, когато тя започна да хапе хаотично въздуха наоколо. Точно преди да се строполи, тя се обърна към мен. Лицето й представляваше червена каша или може би там, където някога беше лицето й, сега имаше червена каша.
Хеликоптерът се сниши с ръмжене.
Секунда по-късно Коул също падна.
По една или друга причина никога не бях вярвала, че това може да се случи наистина.
Коул.
Бялата вълчица все още приритваше немощно със задния си крак, но Коул… Коул лежеше неподвижно на мястото, където беше паднал.
Имах чувството, че сърцето ми се разби на хиляди парчета. Мънички експлозии от пръст бележеха пътя на бащините ми изстрели, насочени към глутницата. Сега Сам и Грейс тичаха с всички сили към дърветата, които никога нямаше да достигнат. Останалата част от глутницата се беше втурнала след тях.
Първата ми мисъл беше егоистична:
Тогава обаче забелязах, че земята беше покрита с трупове, че Коул беше просто един от няколкото покосени вълци. Той се беше хвърлил насред този хаос, когато бе видял, че Сам е в опасност. Знаел беше какво би могло…
Бях закъсняла прекалено много.
Хеликоптерът направи маневра, за да последва един изостанал от глутницата вълк. Слънцето беше яростен червен диск, увиснал над хоризонта; лъчите му проблясваха в идентификационните букви отстрани на хеликоптера. Вратите бяха отворени и зад пилота стояха двама мъже, насочили пушките си към просеката под тях. Единият от тези мъже беше баща ми.
Усетих как ме изпълва увереност.
Не можех… не можех да спася Коул.
Но можех да спася Сам и Грейс. Те почти бяха стигнали до гората. Бяха толкова, толкова близо. Всичко, от което имаха нужда, бяха още няколко секунди.
Изостаналият вълк беше мъртъв. Не знаех кой е. Хеликоптерът бавно зави, за да се насочи отново към глутницата. Погледнах към Коул; не осъзнавах колко много се бях надявала да доловя някакво движение, докато не видях, че продължава да лежи неподвижно. Не можех да видя къде точно беше прострелян, но около него имаше много кръв, а самият той изглеждаше отчайващо мъничък, изгубил завинаги обичайния си блясък на звезда. Поне тялото му не беше разкъсано от изстрелите, подобно на някои от другите трупове край него. Това вече беше нещо, което не бих могла да понеса.
Смъртта му трябва да бе дошла бързо. Казах си, че трябва да бе дошла бързо.
Дъхът хриптеше в гърдите ми.
Не можех да мисля за това. Не можех да мисля за това, че той е мъртъв.
Но го правех.
И тогава внезапно осъзнах, че вече не ми пука дали баща ми ще бъде бесен, дали ще си навлека милион проблеми на главата, дали мъничкият прогрес, който бяхме постигнали в опитите си да бъдем нормално семейство, ще отиде по дяволите.
Можех да го спра.
Когато хеликоптерът заходи отново, аз завъртях рязко волана и натиснах педала на газта, а джипът ми с ръмжене преодоля насипа край пътя и се понесе сред шубраците. Тази кола най-вероятно изобщо не беше проектирана за подобни офроуд изпитания и се разтресе яростно, издавайки звуци, все едно всеки момент ще се разпадне, а от двигателя се разнесе адският вой на подплашените демони, които искаха да се измъкнат изпод капака. Помислих си, че най-вероятно ще счупя някоя ос, ако нещо подобно изобщо беше възможно.
Въпреки трополенето и трясъците, обаче, аз бях по-бърза от вълците и подкарах джипа след глутницата, принуждавайки животните да тичат напред.
