Завинаги полностью

— Много яко — промърморих. — Е, аз се махам.

— Къде ще ходиш? — попита мама.

— При Мадисън.

Мама тръгна да отваря пакет с чипс, след което се спря. В тази кухня имаше достатъчно храна, за да бъде нахранен целият Конгрес на Съединените щати.

— Наистина ли ще ходиш при Мадисън, или просто ми го казваш, защото знаеш, че ще бъда прекалено заета да проверявам?

— Добре де — казах. — Отивам в „При Кени“ и все още не знам кой ще дойде с мен. Сега щастлива ли си?

— Много — отвърна мама.

Внезапно забелязах, че е обула обувките, които й бях купила. Незнайно защо, това ме накара да се почувствам странно. Мама и татко се усмихваха и тя носеше новите си обувки, а аз се чудех дали щяха да пръснат главата на приятелката ми с едрокалибрена пушка.

Грабнах чантата си, излязох навън и се насочих към джипа си. Седнах в задушното купе, без да завъртам ключа на стартера, без дори да помръдвам. Просто държах телефона си в ръка и се чудех какво да правя. Знаех какво би трябвало да направя, просто не знаех дали искам да го сторя. Бяха минали шест вторника, откакто бях говорила с него за последно. Може би Сам щеше да вдигне телефона. Бих могла да говоря със Сам.

Всъщност не, аз трябваше да говоря със Сам. Защото конгресменът Маршал Ланди и баща ми можеха действително да постигнат нещо на своя захранван с чипс военен съвет. Нямах избор.

Прехапах устни и набрах номера в къщата на Бек.

— Мда. Гласът в слушалката беше безкрайно познат, а шепотът на нервите ми прерасна във вой.

Това не беше Сам.

Собственият ми глас прозвуча непреднамерено студено:

— Коул, аз съм.

— Охо — каза той и ми затвори.

Куркането на стомаха ми отмерваше времето, така че мина цяла вечност, докато най-накрая се добрах до някакъв магазин. Първият, на който се натъкнах, се оказа „При Бен: Риболовни принадлежности“, груба сивкава сграда сред дърветата, която изглеждаше така, все едно е израснала от калната земя край нея. Трябваше да мина през някакъв застлан с чакъл паркинг, осеян с големи локви от топящите се снегове и дъждовете, за да се добера до вратата. Табелка над бравата ме информира, че ако искам да оставя ключовете от караваната си, кутията за целта се намира от другата страна на сградата. От втора табелка научих, че имат бебета кучета зайчари за продан. Две мъжки и едно женско.

Сложих ръка върху бравата. Преди да я завъртя, преговорих наум историята си. Винаги имаше възможност някой да ме разпознае — потръпнах при мисълта, че всъщност нямам представа колко време е минало, откакто за първи път се бях трансформирала във вълк, нито пък дали покрай изчезването ми се е вдигнал шум. Знаех обаче, че в Мърси Фолс дори някоя запушена тоалетна си е централна новина за първа страница.

Пристъпих в магазина и затворих вратата след себе си. Вътре бе страшна жега и смърдеше на нещо, напомнящо за прокиснала пот. Проправих си път между рафтовете с риболовни пособия, отрова за плъхове и опаковъчен найлон с мехурчета, докато най-сетне стигнах до щанда в дъното. Някакъв дребен възрастен мъж се беше облегнал на него и още оттук ми стана ясно, че разгърдената му риза е източникът на миризмата на пот.

Мъжът се изправи и ме погледна през очилата си с квадратни рамки:

— За камионите ли си дошла?

На стената зад него бяха окачени рула с опаковъчна хартия. Опитах да дишам през устата си.

— Здравейте — казах. — Не, не съм дошла за камионите.

Поех си дъх, докарах отчаяно изражение и продължих с лъжата:

— Работата е там, че с приятелката ми имахме страхотен скандал и тя ме накара да сляза от колата. Така че в момента съм в безизходица. Дали бих могла да използвам телефона?

Той се намръщи, което ми даде време да се зачудя дали не съм покрита с кал и колко разрошена е косата ми. Пригладих я. Най-накрая онзи промърмори:

— Какво, сега ли?

Повторих историята си, внимавайки да не променя нещо, и продължих да изглеждам отчаяна. Всъщност наистина се чувствах сравнително отчаяна, така че не ми беше трудно. Той продължи да ме гледа със съмнение, затова добавих:

— Телефонът? За да се обадя на някого, който да ме прибере?

— Ами… — започна той. — Междуградски ли ще е разговорът?

Лъч надежда. Всъщност нямах представа дали разговорът ще е междуградски, така че отвърнах:

— Трябва да се обадя в Мърси Фолс.

— Аха — промърмори мъжът, което не беше точно отговор на въпроса ми. — Ами…

Изчаках цяла една агонизираща минута. Някъде отзад чух някого, който се смееше гръмко.

— В момента жена ми говори по телефона — каза старчето най-сетне. — Когато приключи обаче, предполагам, че ще можеш да го използваш.

— Благодаря ви. Къде се намирам, между другото? За да кажа на гаджето ми откъде да ме вземе, нали разбирате?

— Ами… — каза той отново. Явно му беше паразитна дума, която просто използваше, докато мисли. — Кажи му, че си на две мили от Бърнтсайд.

Бърнтсайд. Това беше почти на половин час път с кола от Мърси Фолс по двулентов път, осеян със завои. Шокирано осъзнах, че съм изминала цялото това разстояние, без дори да разбера, подобно на сомнамбул.

— Благодаря ви — промълвих.