Завинаги полностью

Погледнах към часовника на таблото. Бяхме тук едва от няколко минути, но на мен ми се струваше, че е минало много повече време. Денят беше прекрасен, по-близък до лятото, отколкото до пролетта, един от онези безоблачни дни, в които небето изглежда необятно и недостижимо. Учениците продължаваха да излизат навън, но все още не разпознавах никого от тях. Беше изминала цяла вечност, откакто бях чакал Грейс след края на часовете, а тогава аз бях този, който трябваше да се крие от времето навън.

Чувствах се толкова по-стар от всичките тези… деца. Те завършваха гимназия, така че някои от тях трябваше да са на моите години, колкото и странно да ми се струваше това. Не можех дори да си представя как, понесъл раницата си, крача сред тях към спирката на автобуса или към колата си. Чувствах се така, сякаш никога не съм бил млад като тях. Дали съществуваше някаква алтернативна вселена, в която Сам Рот никога не беше срещал вълците, никога не беше губил родителите си, никога не беше напускал Дълът? Как ли би изглеждал този Сам, който ходеше на училище, будеше се в коледната утрин и целуваше майка си по бузата в деня на дипломирането си? Дали този Сам, свободен от тежестта на белезите, имаше китара, гадже, хубав живот?

Чувствах се като някакъв воайор. Исках да се махна оттук.

Точно тогава тя се появи. Рейчъл беше облечена в права кафява рокля, изпод която се подаваха раирани пурпурни чорапи, и крачеше сама и с мрачно изражение към далечния край на паркинга. Свалих прозореца на колата си. Всичко, което се случваше, ми напомняше за произволна страница от криминален роман. Момчето я извика от колата си. Тя се приближи; знаеше, че полицията го подозира, но той винаги й се беше струвал ужасно мил…

— Рейчъл — извиках.

Очите й се разшириха и й трябваше доста време, за да докара някакво поне умерено приятно изражение. Тя се спря на десетина фута от прозореца на фолксвагена, събрала крака и вкопчила ръце в двата ремъка на раницата си.

— Здрасти — промърмори. Изглеждаше предпазлива. Или пък тъжна.

— Може ли да поговорим за минутка?

Рейчъл премести поглед от мен към сградата на училището и после отново към мен.

— Става — отвърна тя, но така и не дойде по-близо. Това, че не смее да се приближи, ме нарани. И също така означаваше, че ще трябва да крещя всичко, което имах да й казвам, насред паркинга, а това определено не беше добра идея.

— Имаш ли нещо против да дойдеш малко по-близо? — попитах.

Тя сви рамене, но не се приближи.

Оставих двигателя включен и излязох навън, затваряйки вратата след мен! Рейчъл не се помръдна, когато отидох при нея, но веждите й леко се смръщиха.

— Как си? — попитах внимателно.

Тя ме погледна, прехапала долната си устна. Изглеждаше толкова покъртително тъжна, че в момента ми беше трудно да възприема решението на Грейс да дойдем тук като грешка.

— Много съжалявам за Оливия — казах.

— Аз също съжалявам — отвърна тя някак решително. — Джон го понася много зле.

Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че Джон беше братът на Оливия.

— Рейчъл, тук съм заради Грейс.

— Какво за Грейс? — попита тя предпазливо. Много бих искал да ми се довери, но предполагах, че нямаше причини да го прави.

Намръщих се и погледнах към учениците, които се качваха в автобусите. Всичко наоколо ми напомняше за реклама на учебно заведение: съвършено синьо небе, яркозелени листа, очеизбождащо жълти автобуси. Рейчъл само допълваше картинката; тези раирани чорапи изглеждаха като нещо, което човек трябва да си поръча от каталог. Рейчъл беше приятелка на Грейс. Грейс вярваше, че тя може да пази тайна. При това не коя да е тайна, а нашата тайна. Въпреки че вярвах в преценката й, ми беше удивително трудно да споделя истината с това момиче.

— Първо трябва да знам можеш ли да пазиш тайна, Рейчъл.

— Говорят някои доста лоши неща за теб, Сам.

Въздъхнах:

— Знам. Чувал съм ги. Надявам се знаеш, че не бих наранил Грейс, но… в момента не е нужно да ми вярваш за това, Рейчъл. Просто искам да знам дали ако става дума за нещо важно, нещо изключително важно, ти би могла да пазиш тайна. Бъди откровена с мен.

Виждах колко много й се искаше да свали гарда.

— Мога да пазя тайна — заяви тя.

Прехапах устна и затворих очи за миг.

— Не мисля, че си я убил — добави Рейчъл толкова небрежно, сякаш ми казваше, че според нея тази вечер няма да вали, защото небето е ясно. — Ако това ще ти помогне.

Отворих очи. Наистина ми помогна.

— Добре. Ето как стоят нещата. Знам, че ще ти прозвучи откачено, но… Грейс е жива, тя все още е тук, в Мърси Фолс, и е добре.

Тя се приведе към мен:

— Нали не я държиш заключена в мазето си?

Неприятният момент беше, че в някаква степен правех именно това.

— Много смешно, Рейчъл. Не я държа вързана против волята й. Тя се крие и все още не иска да се показва. Ситуацията е твърде деликатна, за да…

— Леле майко, бременна е от теб! — възкликна Рейчъл и вдигна ръце във въздуха. — Знаех си. Знаех си.

— Рейчъл. Рейч. Рейчъл.