Зарязах го и тръгнах между стелажите в магазина, преизпълнен с нервна енергия. Тази боклучава бензиностанцийка беше част от истинския свят. Истинският свят, месеци след като бях видял сметката на НАРКОТИКА, като изчезнах заедно с Виктор. Истинският свят, където аз се хилех на охранителните камери, а някой някъде можеше и да ми се усмихва в отговор. От тонколоните, закачени до знака за тоалетните („само за клиенти“), се носеше тиха кънтри музика. Витрините бяха обагрени в цвета на зелено-черната нощ, каквато съществуваше единствено край бензиностанциите. Всички спяха, за разлика от нас, а аз никога в живота си не се бях чувствал по-буден. Огледах рафтовете с шоколадови десертчета, чиито имена бяха по-добри от вкуса им прегледах по навик таблоидите, за да видя дали името ми не се споменава някъде, хвърлих едно око на безбожно оскъпените лекарства против настинка, които вече не можеха да повлияят на способността ми да шофирам или да спя, и осъзнах, че в този магазин няма нищо, което да искам.
Усетих в джоба си тежестта на мъничкия черен „Мустанг“, който Изабел ми беше подарила. Не можех да спра да мисля за него. Измъкнах количката и я плъзнах по рафтовете, достигайки до мястото, където Сам стоеше пред хладилната витрина с млеката, пъхнал ръце в джобовете на якето си. Въпреки че стоеше директно срещу млякото, погледът му бе зареян в нищото, а мислите му очевидно бяха заети с нещо друго.
— Два процента е добър компромис между пълномасленото или обезмасленото, ако имаш проблеми с избора — обадих се. Искаше ми се той да ме попита за „Мустанга“, да ме попита какво, по дяволите, правя с тази количка. Мислех си за Изабел, за епруветките в хладилника, за първата ми трансформация във вълк, за чернотата на нощта навън, която притискаше прозорците.
— Времето ни изтича, Коул — промълви той.
Електронното звънче над вратата в магазина го възпря да каже повече, както и мен да му отговоря. Не се обърнах, за да погледна кой беше влязъл, но някакъв инстинкт накара кожата отзад на врата ми да настръхне. Сам също не беше извърнал глава, но видях, че изражението му се е променило. Беше се напрегнал.
В главата ми проблеснаха спомени. Вълците в горите, щръкналите им, потрепващи уши, показващи, че са доловили нещо. Остротата на въздуха в ноздрите ни, миризмата на сърна, донесена от вятъра, времето за лов. Безмълвното съгласие, че е дошло време за действие.
Чух гласове до касата, когато новодошлият и продавачът се поздравиха взаимно. Сам постави ръка върху дръжката на хладилната витрина, но не я отвори.
— Всъщност може би не ни трябва мляко — каза той.
Това беше Джон Маркс. По-големият брат на Оливия.
Да разговарям с него никога не ми е било лесно — двамата почти не се познавахме, а всяка наша среща винаги беше заредена с напрежение. Сега сестра му беше мъртва, а Грейс беше изчезнала. Искаше ми се да не бяхме идвали тук. Не ми оставаше нищо друго, освен да се държа нормално. Джон беше застанал леко встрани от касата и оглеждаше стелажа с дъвките. Минах зад него. Долових миризмата на алкохол в дъха му, което беше тъжно, защото преди Джон ми се беше виждал толкова млад.
— Здрасти — промърморих едва чуто, но все пак трябваше да ми се отчете фактът, че го бях казал.
Джон ми кимна отсечено:
— Как я караш.
Това не беше въпрос.
— Пет и двайсет и един — каза ми продавачът. Беше слаб мъж с постоянно сведен поглед. Не поглеждах към Джон, докато вадех парите. Молех се да не разпознае Коул. Бях наясно, че всички се намираме в полезрението на охранителната камера над нас.
— Знаеш ли, че това е Сам Рот? — попита Джон. Последва мълчание, докато продавачът не се усети, че той говори на него. Погледна към изобличаващо жълтите ми очи и после към банкнотите, които бях оставил на щанда, преди да отвърне учтиво:
— Не, не знаех.
Знаеше кой съм. Всички знаеха. Изпитах пристъп на доброжелателност към продавача.
— Благодаря ви — казах, докато си прибирах рестото. Бях благодарен не само заради монетите. Коул мина покрай мен на път за вратата. Беше време да си тръгваме.
— Няма ли да кажеш нещо? — попита ме Джон. Долових мъката в гласа му.
Сърцето ми трепна, докато се обръщах към него:
— Моите съболезнования за Оливия.
— Кажи ми защо умря — повиши тон той, правейки неуверена крачка към мен. Дъхът му беше натежал от миризмата на алкохол — силен, чист, наскоро изпит. — Кажи ми защо е била там.
Изпънах напред ръка с дланта надолу. Жест, който казваше
— Джон, аз не зн…
Блъсна ръката ми и при това му движение видях как Коул се раздвижи неспокойно:
— Не ме лъжи. Знам, че си бил ти.
Това правеше нещата малко по-лесни. Не исках да лъжа, но този ми отговор не изискваше да го правя:
— Не бях аз. Нямам нищо общо с това, че тя е била там.
Магазинерът се обади:
— Това е разговор, който е по-добре да проведете навън!
Коул отвори вратата. Нощният въздух нахлу вътре.
Джон сграбчи ръкава на тениската ми, близо до рамото.
