На изключителната КБ и всичките ми приятели от 12-и участък
Още като хлапе с жълто около устата, имах щастието да попадна на специално предаване на канал Нешънъл Джиографик, посветено на подвизите на сър Едмънд Хилъри, легендарния новозеландски алпинист, пръв покорил заснежените, тайнствени висини на връх Еверест. Твърде слабо казано е, че предаването ме впечатли. За две славни седмици през лятото на десетата ми година, бях напълно отдаден на мисията да стана най-великият алпинист в света. (Нямаше значение, че никога не бях виждал планина на живо, нито пък бях напускал урбанистичните каньони на Ню Йорк.)
В устрема си да надмина сър Едмънд, потърсих помощта на добрия си приятел Роб Боумън, чийто по-голям брат играеше футбол в лигата Поп Уорнър. Заех клина му и измолих от управителя на сградата ни един чук, като вярвах, че мога да използвам острия му край като кирка. Когато майка ми пристигна, вече бях на половината път до тавана. Коварните и безмилостни склонове на Еверест с нищо не можеха да се опрат на майка ми и видната ми катераческа кариера приключи, преди още да достигна върха… или дори тавана.
Едва много по-късно научих за Тензинг Норгай. Макар Хилъри да е всеизвестен като първият, покорил Еверест, никога не би го сторил без г-н Норгай. За незапознатите с историческото изкачване, Тензинг Норгай бил шерпата на сър Едмънд Хилъри.
Стигна ли до благодарностите в своя книга, винаги се сещам за невъзхваления герой на първото изкачване на Еверест.
Подобно на сър Едмънд, аз, авторът на този роман, ще получа на практика цялото одобрение и похвали, който той би постигнал. Само че аз също имам мнозина като гореспоменатия г-н Норгай — да ме съветват, водят, да повдигат духа ми и да носят багажа ми (и физическия, и емоционалния). Бяха до мен, за да мога да продължа, но и за да ми напомнят да не гледам внушителния връх, а собствените си крака. Докато напредвах стъпка по стъпка, те ми сочеха пътя.
Искам да кажа, че трябва да благодаря на много хора.
На първо място в списъка са дъщеря ми Алексис, затова че непрестанно ме държи нащрек, и майка ми Марта Роджърс, затова че ме държи на твърда почва. Сред по-голямото семейство Касъл, специално благодаря на прекрасната Дженифър Алън, винаги мой пръв читател, както и на Терм Е. Милър, моят съучастник. Дано и ти, драги читателю, опознаеш жени като тях двете.
С неохота благодаря и на Джина Кауъл и останалите от издателска къща „Блек поун“, чиито заплахи за съд най-напред ме вдъхновиха да започна книгата. Също на чудесните хора в „Хиперион буукс“, особено Уил Барнет. Гретчен Йънг и Елизабет Сабо.
Искам да благодаря на агента си, Слоун Харис в Ай Си Ем, и да му напомня, ако книгата се окаже смазващ успех, да ми издейства много по-добър договор за следващата.
Задължен съм и на Мелиса Харлин-Уолъдън и Лиз Диклър при разработката на този проект, както и на скъпите си приятели Нентън, Стана, Джон, Шеймъс, Сюзън. Моли, Рубен и Тамала. Нека дните ни, дълги или не, да са все така изпълнени със смях и благосклонност.
И накрая, на двамата ми най-верни и отдадени шерпи. Том и Андрю — благодаря ви за приключението. Сега, на върха, във вашата компания се чувствам, сякаш мога да докосна звездите.
Преди да срещне някой труп, правеше все същото. Разкопчаваше предпазния колан, от гумената лента на сенника вадеше химикал за еднократна употреба, дългите й пръсти докосваха хълбока, за да усети успокояващото присъствие на служебния си пистолет — и след това винаги правеше пауза. Кратка. Колкото да поеме въздух, бавно и дълбоко. Толкова й трябваше, за да си спомни каквото никога нямаше да забрави: чакаше я поредният труп. Вдишваше. И усетеше ли окървавените краища на дупката, останала в живота й, детектив Ники Хийт1 бе готова. Отвори вратата на колата, за да се залови за работа.
Удариха я тридесет и девет градуса и почти я изтикаха обратно в автомобила. Ню Йорк представляваше фурна и размекнатият асфалт на 77-а Уест поддаваше под стъпките й като мокър пясък. Хийт можеше да си улесни живота като паркира по-близо, но и това бе ритуал: да върви до местопрестъплението. Всяко местопрестъпление носеше свой хаотичен аромат и тези петдесетина метра бяха единствената й възможност да запълни празната дъска със свои неподправени впечатления.
Благодарение на следобедния пек, тротоарът почти пустееше. Бе отминал кварталният час пик и туристите или разпускаха в Американския музей по естествена история, или се укриваха в Старбъкс над питиета с много лед. Презрението й към пиячите на кафе я подсети да си вземе едно пътьом към участъка. По-напред, пред входа на жилищната сграда от нейната страна на полицейската лепенка, която обграждаше кафенето, Ники видя един портиер. Свалил бе шапката си и седеше на износените мраморни стъпала, увесил глава между коленете си. Докато го подминаваше, тя вдигна поглед към камуфлажно зелената тента и прочете името на сградата: Гилфорд.
