Мати взе положението в свои ръце — даваха новия филм на Пиксар и макар да го бе гледал още на премиерата, искаше да отиде отново. Ники си напомни през уикенда да заведе племенницата си. Мъничето обожаваше анимации почти колкото Ники. Нищо по-добро от племенница, която да ти даде идеалното извинение да се насладиш на два часа чиста невинност. Мати Стар тръгна с неохотно помахване, усещайки, че нещо не е наред. Засега му спестяваха новината, но съвсем скоро щеше да я научи.
— Отново, г-жо Стар, съжалявам за загубата ви.
— Благодаря ви, детектив. — Гласът й идеше отдалече. Седна като притеснена ученичка и приглади диплите на лятната си рокля, а след това зачака, неподвижна, с изключение на ръцете, които разсеяно стискаха кърпичката.
— Знам, че не е най-подходящото време, но ще се наложи да ви задам няколко въпроса.
— Разбирам. — Отново, гласът на улична кибритопродавачка, премерен, далечен — какво още? — запита се Хийт. Да — приличен.
Хийт махна капачката от химикала си.
— Вие или синът ви бяхте ли тук, когато се случи това?
— Слава Богу, не. Навън бяхме. — Детективът написа кратка бележка и скръсти ръце. Кимбърли зачака, заобръща между пръсти парче черен оникс от огърлицата си и накрая прекъсна мълчанието. — Ходихме в „Дайно-байтс“5 на Амстердам. Ядохме замразена катранена супа. Разтопен шоколадов сладолед с желирани динозаври. Мати обича замразената катранена супа.
Срещу Хийт имаше кресло със странични облегалки и изрисувана платнена тапицерия — на него седна Руук и попита:
— Знаете ли дали някой друг е бил у дома?
— Никой, поне така мисля. — Тя като че ли го виждаше за пръв път. — Срещали ли сме се? Изглеждате ми познат.
Хийт бързо се намеси, за да покрие фланга.
— Г-н Руук е журналист. Пише за списания, а с нас работи в неофициално качество. Много неофициално.
— Журналист… няма да пишете статии за съпруга ми, нали?
— Не. Не конкретно. Просто проучвам работата на този екип.
— Добре. Защото иначе на съпруга ми не би му се харесало. Смяташе, че всички журналисти са задници.
Ники каза, че разбира напълно, без да отклонява поглед от Руук. След това продължи:
— Наскоро да сте забелязвала промени в настроението или поведението на съпруга си?
— Мат не се е самоубил, не си го и помисляйте. — Свитостта й се изпари в рязко избухналия гняв.
— Г-жо Стар, просто искаме да покрием всички…
— Недейте! Съпругът ми обичаше мен и сина ми. Обичаше животи. Строеше многофункционална сграда със зелени технологии, за бога. — Под сресания й на една страна бретон избиха капчици пот. — Защо ми задавате глупави въпроси, вместо да търсите убиеца?
Детектив Хийт я остави да си излее гнева. Достатъчно бе видяла, за да знае, че спокойните винаги имат най-много гняв за изливане. Или просто си припомняше себе си на стола на опечалените, деветнадесетгодишна, докато светът се сриваше около нея. Дали бе изляла гнева си или просто го беше скрила под похлупак?
— Лято е, мамка му, трябваше да сме в Хемптън. Нямаше да стане, ако бяхме в „Стормфол“. — Ето на това се казваше богатство. Не просто си купуваш имение в Източен Хемптън, а му измисляш и име. „Стормфол“ бе на плажа, уединено, точно до имението на Зайнфелд, с частичен изглед към това на Спилбърг. Кимбърли вече викаше. — Мразя тоя град. Мразя го, мразя го. Какво е това, убийство номер триста откакто почна годината? Сякаш пък на вас ви пука за мъртвите. — Тя пъхтеше, изглежда приключила. Хийт затвори тефтера си и заобиколи масата за кафе, за да седне на дивана до нея.
— Моля ви, изслушайте ме. Знам колко е трудно.
— Не знаете.
— Боя се, че зная. — Изчака смисълът да достигне до Кимбърли и продължи. — За мен убийствата не са статистика. Загинал е човек. Нечий възлюбен. Отишъл си е някой, с когото сте мислела, че днес ще вечеряте. Момче е загубило баща си. Някой е отговорен. И имате обещанието ми, че ще доведа докрай този случай.
Усмирена или просто изтощена от шок, Кимбърли кимна и помоли да довършат по-късно.
— Сега искам просто да отида при момчето си.
Остави ги в апартамента, за да довършат огледа.
Когато тя си замина, Руук каза:
— Все съм се чудил откъде идват всички тия клонинги на Марта Стюърт6. Сигурно ги отглеждат в тайна ферма в Кънектикът.
— Благодаря, че не прекъсваше, докато тя бесня.
Руук сви рамене.
— Ще ми се да кажа, че е било от съчувствие, но беше заради стола. Трудно е човек да звучи авторитетно, заобиколен от извезана тапицерия. Сега, когато я няма, може ли да ти кажа, че има нещо у нея, което не ми харесва?
— А-ха. Не съм изненадана. Доста грубичко се изказа за „професията“ ти. Макар и точно. — Хийт се обърна, в случай, че вътрешната й усмивка проличи на лицето й, и тръгна към балкона.
Той тръгна с нея.
— О, моля ти се, имам два Пулицъра, не ми трябва нейното уважение. — Тя го изгледа косо. — Макар че ме сърбеше да й кажа, че серията статии за месеца ми с чеченските бунтовници може да се превърне във филм.
— И защо не й каза? Себевеличаенето ти можеше да й подейства освежаващо, предвид, че току-що съпругът й е загинал жестоко.
Излязоха на следобедния пек — ризите на Роули и Очоа целите тъмнееха.
