— Защото съм. — Тим поведе Ники и Руук към коридора, водещ към спалнята, където противопожарния изход свършваше при чифт прозорци. — Стандартно е да разгледаме всички възможни входове. Погледнете: това е нарушение на правилника. Прозорците залостени, при това от години. Ако искате, мога да мина през лабораторията и да ви кажа точно колко години, но за целите на въпроса да кажем, че в последната седмица не са били отваряни.
Ники се подпря на рамката на единия прозорец, та да е сигурна. Съгласи се, че е прав.
— Ще ми се да мисля, че науката не е въпрос на правота, а на изчерпателност.
— Добре казано. — Ники кимна. — А проверихте ли за отпечатъци?
— Не, стори ни се непродуктивно, все пак няма как да се отворят.
— Имам предвид отвън. В случай, че някой се е опитал да влезе, без да знае, че не може.
Челюстта на момчето увисна и той се втренчи в стъклото. Руменината по бузите му се стопи и лицето заприлича на лунна повърхност.
Мобилният на Ники завибрира и тя се отдалечи, за да вдигне. Беше Ноа Пакстън.
— Благодаря, че се обади.
— Започнах да се чудя дали не съм ви обидил. Кога се чухме за последно?
Тя се засмя.
— Вчера, когато прекъснах обяда ти. — Руук сигурно я бе чул да се смее и се появи от коридора, за да й виси на рамото. Тя се обърна и се отдалечи с още няколко крачки. Не й трябваше това внимание, но той все така кръжеше в периферното й зрение.
— Ето, почти двайсет и два часа. Човек може да го хване параноята. Какъв е поводът този път?
Хийт му разказа за кражбата. Последва дълго, дълго мълчание. Тя попита:
— Още ли си там?
— Да, аз… едва ли се шегувате. Искам да кажа, не и за нещо такова.
— Ноа, в момента стоя в хола. Стените са голи.
Още едно дълго мълчание, след което той се прокашля.
— Детектив Хийт, може ли кажа нещо лично?
— Кажи.
— Случвало ли ви се е да преживеете огромен шок и след това, когато ви се струва, че не можете да се справите, някак го преодолявате и след това — хъм, извинете. — Тя го чу да отпива. — И така, стягате се и го преодолявате и точно, когато успявате, идва нов съкрушителен удар, след това трети и стигате до момента, в който просто се питате, „Какво правя, по дяволите?“. И си мечтаете да захвърлите всичко. Не само работата, но и целия начин на живот. Да сте от онези хлапета в Джърси, които правят сандвичи в Събуей или дават колелета под наем. Просто. Да му теглите. Майната.
— Ти от тях ли си?
— През цялото време. Особено в този миг. — Той въздъхна и изруга тихо. — Та, докъде сте с това? Има те ли някакви улики?
— Ще видим — отвърна тя, придържайки се към принципа си по време на разговор въпросите да задава само тя. — Предполагам, можеш да ми кажеш къде си бил снощи?
— Леле, ама карате направо.
— И сега бих искала и ти да сториш същото. — Ники почака, вече запозната със стъпките му в този танц: леко противене и след това — отстъпление.
— Не би трябвало да съм ядосан, знам, че си вършите работата, детектив, но — хайде стига. — Тя остави студеното й мълчание да си свърши работата и той се предаде. — Снощи преподавах седмичния си вечерен курс в обществения колеж Уестчестър вън Валхала.
— Може ли да го потвърдим?
— Преподавах на двайсет и петима студенти. Един-двама може и да са ме забелязали.
— А след това?
— Обратно у дома в Таритаун, голяма вечер — бира и мача Янкис-Ейнджълс в местния бар.
Тя попита за името на бара и си го записа.
— Още един въпрос и се отърваваш от мен.
— Съмнява ме.
— Застраховани ли са картините?
— Не. Бяха, разбира се, но когато закръжиха лешоядите, Матю прекрати плащанията. Каза, че не иска редовно да плаща малко състояние, за да застрахова нещо, което така или иначе ще отиде при кредиторите. — Сега бе ред на Ники да замълчи сепнато. — Там ли сте още, детектив?
— Да. Просто се сетих, че Кимбърли Стар ще пристигне всеки момент. Тя знае ли, че застраховката е прекратена?
— Знае. Разбра същата вечер, когато Матю й каза, че е спрял и вноските по нейната застраховка живот. И добави: — Не ви завиждам за следващите минути. Успех.
Роули не се шегуваше за тапите. Когато Кимбърли Стар влезе, тя просто изпищя. Още докато излизаше от асансьора, имаше отчаян вид и когато видя чаркове от вратата по килима в коридора, започна да стене. Когато влезе, Ники се опита да я хване за ръката, но Кимбърли се отскубна и стонът й закатери октавите и стигна до писък като от класически петдесетарски филм на ужасите.
Стомахът на Ники се сви, когато Кимбърли изпусна чантата си и изпищя отново. Не искаше никаква помощ от никого и изпъна ръка с предупредително вдигната длан, когато Ники опита отново да я доближи. Когато писъкът премина, тя се стовари на дивана и зарида:
— Не, не, не. — Надигна глава, завъртя я, за да обхване и двата етажа стена. — Колко още трябва да понеса? Някой да ми каже! На кого му се случва такова нещо? На кого?!
С глас, пресипнал от пищене, тя продължи с реторичните въпроси, на които никой човек с капка разум или съчувствие не би имал дебелокожието да отговори. Затова я изчакаха да спре.
