— Никак не ми се иска да се мотаем още тук — промърмори Ди Лучи, изненадан от неочакваното спокойствие, обзело майка ми. Накрая все пак се настанихме всички вътре и потеглихме към шосето, оставяйки зад нас жените от селото. Неколцина от моите съученици се завтекоха след колата, но скоро се отказаха да ни следват заради гъстия прах, оставян от колата зад нас. Дядо ми и Ди Лучи вдигнаха прозорците. Колата се мяташе неуморно, затъвайки в коловозите, с които пътят бе набразден от каруците. Накрая дядо се отпусна на седалката и с гримаса на лицето се извърна към майка ми.
— Къде те ухапа?
— По глезена — отвърна мама.
— Защо не превърза с нещо крака си?
— Не се сетих за това.
— Виторио — обърна се дядо към мен, — смъкни ризата от гърба си. — Мама ми помогна за копчетата, след което надигна ризата от гърба ми и я изхлузи през ръцете ми, както правеше, когато ме слагаше да спя.
— Преди колко време те ухапа? — попита дядо.
— Преди десетина минути.
— Превържи крака си малко над ухапаното място.
Майка ми усука ризата ми и превърза крака си с нея.
— Виторио, помогни й да стегне превръзката. Хвани единия край на ризата, докато тя държи другия. Стягайте, докато не я заболи.
Заех се да тегля с все сили единия край, докато майка ми дърпаше нейния. Тъканта се уви плътно около крака й, та чак кожата й побеля, но мама нито трепна, нито сгърчи лице от болка. В цялото село майка ми бе прочута с издръжливостта си на болка: всеки можеше да разкаже как, докато ме раждала, цели три седмици се мъчила, защото не съм искал да изляза от нея. Но моята майка продължавала да ходи до реката с другите жени за прането. Разказваха и как най-сетне настъпил решаващият ден, когато тя повече не можела дори дума да продума, та акушерката си помислила, че мама е заспала от умора. У дома съм виждал понякога как мама с голи ръце измъква горещите тухли от пещта за хляба.
— Стягай по-силно — заповяда ми дядо.
Ние отново задърпахме краищата на ризата ми с все сили. Платът режеше дланите ми. Майка ми пое двата края и ги завърза на възел. Змийската отрова явно не бе успяла да промени навиците й, нито я караше да охка или да припада. Очите й си бяха все така ясни и будни, на устните й бе застинала лека усмивка, сякаш си спомняше за нещо приятно. Но глезенът й видимо започваше силно да се подува.
— Трябва да спреш притока на кръв към ухапаното място — обясни ми Ди Лучи. Той вече бе поел с колата по шосето и затова сега можеше да увеличи скоростта. — Помниш ли как Джузепе лесничея го ухапа змия в долината на глиганите? Тъкмо прекопавал лозето си с мотиката, когато усойницата го ухапала. Помня го, сякаш бе вчера. Отрязаха му крака, за да не се разпространи змийската отрова по цялото му тяло.
— Не говори като някой идиот — сопна му се дядо. — Те му отрязаха крака, защото преди това някакъв глупак се опитал да махне змийската отрова, като разчовъркал ухапаното място с ръждясал нож. И карай по-бавно. Тези пътища са направени за мулета, а не за автомобили.
Шосето не беше тъй изровено колкото черния коларски път до селото, който бе толкова зле, че след всеки пороен дъжд работници трябваше да чукат камъни от околността и да насипват ситно надробения чакъл, за да запълват коловозите и улеите, останали от затъналите в калта каруци. Но пътят се виеше точно до стръмния планински склон и сляпо следваше всяка извивка на урвите, като отстрани оставаше съвсем малко място, не повече от метър ширина, където да отбиеш колата, ако отсреща се зададе нещо. От другата страна беше стръмният склон. Но Ди Лучи умело взимаше завоите, без да намалява скоростта, затова майка ми и аз непрекъснато се клатушкахме наляво или надясно на задната седалка.
— За бога, Андо, не е нужно да ни претрепеш всичките на някой завой — сърдито изрече дядо. Ала Ди Лучи не намали скоростта, а само продължи още по-упорито да натиска клаксона с надеждата, че така ще успее да предупреди, че наближаваме далеч, преди да сме изскочили от поредния остър завой. Но веднъж едва не закачи с колата един селянин, подкарал мулето си, натоварено с наръч сено.
— Проклети селяци! — изруга той. — Повечето от тях никога не са виждали автомобил. — През задното стъкло успях да зърна как зашеметеният собственик на мулето ядосано размаха юмрук след нас.
Ди Лучи за миг се извърна към нас и набързо огледа задната седалка.
— Какъв цвят беше змията? — попита той задъхано.
— Зелена — отвърнах аз, без нито за миг да се замисля.
— Зелена? И ти ли я видя? Е, по-добре, че е била зелена, а не кафява. А от коя страна се появи? Отляво или отдясно?
Явно държеше да покаже колко много знае за змиите.
— Не ни занимавай с твоите суеверия — недоволно се намеси дядо. — Какво разбираш ти от змии?
— Както го казах преди малко, Джузепе лесничея…
— Не щем да слушаме твоята история за Джузепе лесничея — прекъсна го дядо ми.
— Е, щом е тъй, извинявай, ама аз само си помислих, че…
— Мисли си само за шофирането.
