В ъгъла на залата имаше малко бюро, зад което седеше една жена с униформа на медицинска сестра и касинка, отпусната на облегалката на стола си, докато усърдно се занимаваше с маникюра си. Ди Лучи, преизпълнен с усещането, че е важна персона, се втурна пред нас и се завтече към нея. Едва не се препъна в един мъж, който дремеше със затворени очи, протегнал превързания си крак на пода и свил ръце зад главата си като възглавница.
— Тази жена беше ухапана от змия — зае се да й обяснява Ди Лучи. — Вижте колко е подут глезенът й.
В залата надвисна тишина и поне дузина глави се извърнаха към майка ми. Една старица, цялата в черно, забързано се прекръсти и промърмори нещо. Дори и мъжът с превързания крак отвори очи и внезапно се понадигна, оглеждайки я с любопитство. Глезенът на мама вече се бе толкова подул, че бе заприличал на пъпеш. Сега едва пристъпваше, както братовчедка ми Мария — онази, дето накуцваше с единия си крак — като се облягаше на рамото ми за опора.
— Първо трябва да попълните един формуляр — рече жената зад бюрото.
Но сега към бюрото се приближи дядо ми.
— Колко ще трябва да чака, преди да я прегледа докторът? — сърдито заговори той и се подпря на бастуна си. — Измина вече цял час, откакто е ухапана.
Ди Лучи обаче ни бе довел удивително бързо — надали бяха изминали повече от десетина минути, откакто бяхме напуснали Вале дел Соле.
Жената зад бюрото имаше открито, приветливо лице като на дете. Очите й бяха големи като кестени, а носът й малък и леко вирнат. Но разтревоженият вид на моя дядо явно никак не я впечатли.
— Сам виждате колко е зает докторът днес — обясни тя и с кимване посочи към препълнената зала.
Ди Лучи бръкна в джоба на панталоните си и измъкна една банкнота, която побърза да свие на топка в шепата си. После дискретно пусна банкнотата на бюрото, като я подбутна с пръсти към жената. Тя отвори чекмеджето, изчака пръстите на Ди Лучи да довършат това, с което се бяха заели, после отново затвори чекмеджето с лакът. След това сви рамене.
— Ще видя какво мога да направя — промърмори тя.
— Идете там и намерете с майка ти къде да седнете — рече ми дядо. — Помогни й да охлаби превръзката, после преброй до тридесет и отново я превържи.
Мама от известно време не бе продумала нито дума. Клепачите й вече се бяха отпуснали и се поклащаше като Анджело Червения след бутилка вино. Докато се оглеждах, търсейки в залата място за сядане, мъжът с превързания крак ми махна с ръка да отида при него. Той се сви, пък и беше мършав, така че се освободи място до него, за да седне и мама на пода. Вместо покана направи жест с ръка, сякаш забърсваш пода, но не успя да отстрани всичката мръсотия от мраморния под.
— Какъв цвят беше змията? — прошепна мъжът, когато се настанихме до него. Майка ми го изгледа сънено и не му отговори.
— Зелена — рекох му аз. Наоколо се разнесе одобрителен шепот.
— Зелена е добре — обяви мъжът. — Може би ще има късмет.
Той ми помогна да охлабя превръзката над глезена на мама, докато аз броях на ум до тридесет. Подуването вече се бе изкачило по-нагоре по крака й, така че при повторното превързване моята риза се впи в плътта й като канап около наденица.
— Ще се погрижиш ли за мен, Виторио? — промълви мама и се опита да разтегне устни в лека усмивка, но гласът й прозвуча някак далечен и заглъхващ.
— Отровата се разпространява — прошепна ми мъжът над протегнатите нозе на майка ми, като се стараеше да не надига глас, така че тя да не може да го чуе. После притисна пръст към главата си и го завъртя наляво-надясно. — Ще започне да действа върху мозъка.
Говореше ми тъй, както се говори на зрял човек, с нисък тон, поверително, привел пребледнялото си лице към моето.
— Но поне сега имаме медицина… докато в старите времена, ех, сбогом и край! Ще видиш, че ще се оправи, ама след като докторът я види. Най-лошо е, когато докторите нищо не могат да направят за теб, а само ти прочитат молитвата и те връщат у дома, като онзи там, дето е до вратата.
Той посочи с ръка мъжа с пригладена черна коса, настанен в един от малкото столове в залата, чиито ръце бяха целите в окървавени бинтове. Той бе кръстосал ръце пред гърдите си, сякаш бе дете, и само се поклащаше напред-назад, мърморейки нещо на себе си.
— Какво може сега да направи докторът за него? — продължи новият ми приятел. — Полицията го доведе преди по-малко от час. Сбил се със съседа си заради едно пиле. Съседът му измъкнал пушката си, започнала стрелба, викове и олелия и накрая… бум! И следващото, което видял, било как изстрелът отнесъл половината от ръката му. Хей така, за миг. И то заради едно пиле! А пък момчето до него, с превръзката върху окото… Ами някой от съучениците му решил, че било много забавно да го подразни, защото едното му око било зелено, а пък другото — кафяво. Наговорил разни глупости, че дяволът се вселил в него и все в тоя дух. Тогава момчето не издържало, грабнало една пръчка и прас! С това искало да оправи работата. Да извадиш собственото си око! Бог да ни е на помощ на всички нас!
