Друг сталхаст, с облещени очи и лице, покрито с мехури от огъня, се приближи залитайки, за да замахне към Вейлин с железен боздуган. Без да чака заповед, Дерка се надигна на задните си крака и разби с копита черепа на мъжа, преди той да е успял да нанесе удара си. Вейлин подкара жребеца нататък, търсейки Бабукир. Зърна някаква сянка, мярнала се в долния край на селото, и пришпори коня си в галоп. Прекосиха бързо селото, но нестабилният терен принуди Вейлин да спре. Бабукир нямаше подобни скрупули и Вейлин откри, че е впечатлен от ездаческите му умения, докато той пришпорваше коня си надолу по склона и през долината под него почти без да спира. След секунди вече нямаше надежда да го настигне — самотният ездач се носеше в бесен галоп към съмнителната сигурност на блатото.
— Какво е станало с косата ти?
Вейлин се обърна и видя Норта да спира коня си до него и да го оглежда със сбърчени вежди.
— Косата ми ли? — попита Вейлин.
— В нея имаше бели косми, когато ни напусна. Не много, но имаше. — Примижа и докосна косата на Вейлин с върха на меча си. — Сега ги няма.
— Не съм се мил от дни, затова. — Вейлин отмести меча и отвърна на усмивката на Норта. — Радвам се да те видя, братко.
— Брей, това е нещо ново. — Норта кимна към бързо топящата се фигура на Бабукир. — Приятел ли ти е?
— Такъв, който очаквам да видя отново. — Вейлин подръпна юздите на Дерка и двамата поеха заедно нагоре по склона. — Ако брат му не го одере жив.
Пътуването до Кешин-Хо им отне десет дни усърдна езда. Хълмовете около крайбрежните планини бяха рядко населени, но когато завиха на югоизток, започнаха да се появяват повече селища, хълмовете се смениха с обрасли с буйна трева могили, редуващи се с оризови и житни ниви. Според Цай Лин този район бил известен като Кешин-Гол, Градината на Севера, и служел като главен източник на храна за Северната префектура. Хората, които срещаха, бяха в по-голямата си част добре нахранени и весели, макар че доброто им настроение се изпаряваше при предупрежденията на Шо Цай за сталхастите.
— Но те никога не са грабили по тукашните места — възрази един селски старейшина, след като капитанът ги бе събрал да го изслушат. — Тулите понякога нападат керваните по източния път, но никога сталхастите.
— Всичко се е променило — каза Шо Цай. — Те не идват да грабят. Идват да покоряват. Ще убият всеки, който откаже да се преклони пред фалшивия им бог. А дори да ви пощадят живота, няма да ви спестят кражбата на реколтата ви. Една армия трябва да се изхранва, а те знаят, че в тази провинция ще намерят провизии.
— Какво искате да направим? — попита старецът през тревожното бъбрене на другите старейшини.
— Съберете всичката храна, която можете, и я откарайте в Кешин-Хо, където ще има отчаяна нужда от нея. Останалото изгорете или отровете. Не бива да остане нищо, с което врагът да се изхранва. — Шо Цай млъкна и остави протестиращото бърборене да продължи известно време, преди да каже заповедно: — Говоря от името на Търговския крал Лиан Ша и ще се подчините на думите ми.
Това постигна ефекта да смълчи възраженията, но от съмненията и недоверието на всяко лице Вейлин заключи, че не е допринесло с нищо за убеждаването им.
— Мислиш ли, че ще го направят? — попита той, след като напуснаха селото. — Да избягат от домовете, в които са живели цял живот, и да изгорят всичко, което оставят след себе си?
— Повечето не — призна капитанът. — А аз нямам достатъчно хора, за да ги принудя. В природата на човека е да пренебрегва тигъра пред прага си, докато не го види със собствените си очи. Единственото, което мога да направя, е да предупреждавам и да заповядвам с надеждата, че поне някои може да се вслушат в думите ми.
Погледът на Шо Цай се отклони към Шерин — Вейлин бе забелязал, че я поглежда непрекъснато. Краткият израз на облекчение и радост у капитана, когато я бе намерил жива в хълмистите земи, бе преминал в нещо по-предпазливо, да не кажем неспокойно. Доколкото Вейлин виждаше, Шерин бе възстановила голяма част от предишната си жизненост, макар че в очите ѝ оставаше някаква сянка, а усмивката ѝ вече се появяваше рядко. Въпреки протестите му тя бе настояла да използва дарбата си, за да излекува Разузнавачите, получили тежки рани в схватката със сталхастите. Всички се бяха възстановили успешно с изключение на един мъж с разсечен гръбнак, чието изцеление не ѝ беше по силите. Въпреки това тя продължи да се опитва, с кръв шуртяща от носа и очите ѝ, докато притискаше ръце към зейналата рана на гърба му. Ако двамата с Шо Цай не я бяха издърпали настрани, Вейлин подозираше, че тя би могла да загуби всичката си кръв в опити да спаси мъжа.
— Вярно, променила се е — каза той на Шо Цай, разгадал изражението му. — Но не толкова, че да стане различна.
Кратък гняв пробяга по лицето на Шо Цай. Той явно не искаше съвети от бившия любовник на жената, която отдавна желаеше да направи своя съпруга, но загрижеността му за нея надделя над всякакъв рязък отговор.
— Тази конкретна… благословия — каза той. — Виждал ли си я и преди?
