— Разбира се. — Норта го тупна по рамото. — Момко, ти определено си сбъркал призванието си. Такава дълбока прозорливост те прави идеален кандидат за Третия орден. Непременно ще ти напиша препоръчително писмо веднага щом се върнем в Кралството.
— Не искам да влизам в Третия орден — каза бившият бандит и се намръщи още повече.
— В името на задника на Отеца — промърмори Елеса и поклати глава с досада. — Защо хубавците трябва да са все тъпанари?
— Колко са общо? — попита Вейлин губернатор Нешим, който, изглежда, понасяше зловонния дъх на тъмницата дори по-зле от Норта.
— Триста четирийсет и осем — отвърна той с пребледняло лице, като мигаше от лютивите изпарения. — Според последното преброяване.
— А престъпленията им?
— О, ами, обичайното. Няколко разбойници, макар и не много, защото тях обикновено ги екзекутират веднага. Останалите са крадци и просяци, плюс няколко контрабандисти. Те са най-лошите. Всички принадлежат към едно и също братство, така че никога не доносничат един срещу друг и се съюзяват, ако там долу се заформи бой. Обикновено ги оставяме да се бият. По-малко работа за палача.
— Това братство има ли си име?
— Зелените усойници. Тормозят граничните земи от незапомнени времена. Някои казват, че са се появили още в ранните дни на Изумрудената империя.
Вейлин обърна въпросителния си поглед към Чиен.
— Името познато ли ти е?
— Чувала съм ги — отвърна тя. — Имат дълга ръка. Алената лента е въртяла бизнес с тях в миналото, а също така е воювала срещу тях, обичайните неща.
Вейлин кимна и се обърна към губернатора.
— Документът у вас ли е?
Нешим извади от ръкава си малък свитък и понечи му да го даде.
— Не — обади се Чиен. — Те трябва да чуят как той им го чете. — Хвърли на Вейлин невесела усмивка на извинение. — Думата на един чуждестранен варварин едва ли ще има такава тежест.
— Искаш да вляза там? — Губернаторът пребледня още повече и хвърли поглед към тъмните дълбини на подземието. Няколко лъча слънчева светлина прорязваха иначе пълния мрак и единственият звук бе тихото дишане на множество усти. Обитателите на това място винаги се стараеха да не привличат вниманието на никой, отворил тези врати.
— Ние ще ви пазим, господине — увери го Вейлин. Прекрачи през портата, спря и погледна губернатора с усмивка на очакване. Нешим обаче се съгласи да го последва едва когато Алум и Норта застанаха от двете му страни и започнаха да го побутват леко, но настойчиво напред.
Вейлин чу смесеното дишане да се усилва, докато навлизаха в тъмницата, боси ходила зашушнаха по камък, когато затворниците се размърдаха. Той ги виждаше само като неясни силуети в полумрака, слабата светлина разкриваше бегло парцаливи дрипи и немита кожа. Той изчака Норта и Алум да доведат губернатора при него и му даде знак да прочете свитъка.
— Аз… — започна Нешим, а после гласът му изневери и струйката пот по челото му показа на Вейлин, че го смущава не само миризмата на това място. — Аз — опита пак той, след като преглътна тежко, — като официално назначен губернатор на този град с мъдрото благоволение на Търговския крал Лиан Ша…
— Просто ни кажи какво искаш, алчен шибаняко — извика нечий глас от мрака. В него имаше тежест и увереност, които изглеждаха чужди на тази обстановка и предизвикаха кратък изблик на смях от невидимите затворници. Но това бе смехът на уплашени хора и скоро заглъхна.
— Ъъъ… — заекна Нешим и свитъкът заигра в ръката му, когато се разтрепери.
— Сталхастите идват — каза Чиен и излезе пред губернатора. — Кучетата на закона искат да се биете в тяхната армия, за да защитите този град. Всеки, който се бие, ще бъде помилван. Ако откажете, ще ви оставят да гниете тук и няма да получавате повече храна.
— Очаквате да повярваме на думата на този? — обади се същият глас и надигналата се вълна от шепоти се смълча. — Половината от нас са тук само защото не можем да си позволим подкупите му.
— Лъжи! — извика Нешим, макар че треперещият му глас и все по-потното му чело обясняваха много за предишната му неохота. — Предлагам да оставим тези отрепки тук, милорд — продължи губернаторът, като се поизправи и се опита да си придаде властна осанка. — Те не заслужават честта да се бият за Търговския крал…
— Млъквай — сряза го Вейлин. Взе свитъка от ръката му и кимна към вратата. — Върви си. Аз ще се оправям.
За миг на лицето на губернатора облекчението се бореше със засегнатата гордост, а после той се обърна и излезе от подземието със скована крачка, която представляваше жалък опит за достойно оттегляне.
— Вие не ме познавате — каза Вейлин, повишавайки глас, така че той заехтя в подземието. — Аз, както виждате, съм чужденец. А това — той вдигна свитъка — е само парче хартия. Така че сигурно се питате защо трябва да ми вярвате.
— Наистина, защо?
Този път човекът, който говореше, пристъпи на светло. Вейлин се изненада от младостта му — беше най-много година-две над двайсетте. Среден на ръст, но удивително жилав, с добре оформени мускули, които се показваха през дупките в скъсаните му дрехи.
— Ти от Зелените усойници ли си? — попита го Вейлин.
