— Че как? Да избия всички цивилни в Кешин-Хо, разбира се. Това ли очакваш да кажа? — Той поклати глава. — Варварският изток сигурно наистина е ужасно място. Не, милорд, намислил съм друг план.
— Трябва да кажа, че май предпочитам да вървя пеш.
Веждите на Ерлин се мръщеха със съмнение, докато гледаше през борда на баржата. Вейлин трябваше да признае, че изглежда невероятно, че баржите се задържат на повърхността, толкова бяха претъпкани с хора. Предимно жени, майки с деца и все още неомъжени дъщери. Мъжете бяха само старци и малко на брой. Големият северен канал стигаше крайната си точка на най-ниското ниво на Кешин-Хо и образуваше кръгъл залив, равен по размери на всяко средно голямо пристанище, което Вейлин бе виждал в Кралството.
Безполезните усти в града се бяха струпали в плачещо, но иначе кротко множество на кея, мнозина се сбогуваха набързо през сълзи със съпрузите и синовете си, преди да се качат по рампите на баржите. Щом някоя баржа затънеше толкова, че водата да покрие бялата линия, нарисувана на корпуса ѝ, въжетата се освобождаваха и платната се вдигаха, за да започне пътуването си на юг.
— Не би изминал и няколко мили, преди разузнавачите им да те забележат — каза Вейлин на Ерлин. — А аз никак не искам враговете ни да прочетат това. — Той му подаде запечатана тръба за свитъци заедно с пропуска, подписан от Шо Цай. — Предполагам, че си скрил златото?
— В токовете на обувките и хастара на жакета ми — увери го Ерлин. — Ако някой бандит намери едното, надявам се да пропусне другото. Впрочем, мисля, че всеки минаващ разбойник ще си намери по-лесна плячка другаде — добави той, като посочи флотилията от тежко натоварени баржи.
Благодарение на слабия, но постоянен отлив на цивилни през последните месеци градът бе запазил само две трети от населението си отпреди кризата. Ето защо на борда на дългите баржи имаше достатъчно място, за да се поберат всички бежанци. Някои получиха право на избор, предимно мъже, които се смятаха за прекалено стари за военна служба, но не толкова немощни, че да са безполезни. Повечето от тях решиха да останат и Шо Цай ги организира в групи от носачи, които да разпределят провизиите и да пренасят ранените от стените, когато битката започне. Но за мнозинството заминаването бе предопределено от заповедта на генерала на Търговския крал и у никого не остана и капка съмнение какви ще са последиците, ако не се подчини. Въпреки това Вейлин намери покорството им за странно. Ако се бе опитал да направи подобно нещо в Северна кула или който и да било град на Обединеното кралство, това със сигурност щеше да доведе до хаос и яростни протести, ако не и бунт. Но тук хората се сбогуваха, колкото и сърцераздирателно да бе това, и безропотно се качваха на баржите, за да бъдат откарани на юг.
— Ако бях по-смел, щях да помоля да остана — каза Ерлин и срещна погледа на Вейлин със самообвинителна гримаса.
— А ако беше по-умен, вече да си заминал — изтъкна Вейлин.
— За момент ме бе обхванала самозаблуда, опасявам се. Представях си как се включвам в битката и отблъсквам дивашката орда, доколкото ми позволяват старите кокали, преди да срещна доблестния си край. Това би било чудесен епитаф, не мислиш ли?
— Имаш заповед от граничния лорд на Северните предели, като верен служител на Кралството, да поемеш на жизненоважна мисия, придружена с немалко опасности. Честно казано, срам ме е, че не пращам никой друг с теб.
— Значи да разбирам, че племенницата ти е отказала да си тръгне?
— И Семон също.
— Обикалял съм сам по тези земи дълги години, по време на мир и по време на война. Не се тревожи за мен, ще стигна до някое пристанище и ще намеря кораб.
Ерлин стисна тоягата си и тръгна към дъската, свързваща баржата с кея. Преди да се качи на борда, спря и рече тихо и замислено:
— Знаеш ли, принцесата каза, че аз ще съм последният от нас. Старите. Знаех, че трябва да има и други някъде по света, но бях виждал само нея. Тя ми разказа за събратята ни дълголетници, как един по един всички идвали да я търсят, пътували от далечни краища на света, за да чуят песента ѝ. Аз единствен се върнах, защото бяхме останали само двамата. Веднъж тя ми каза нещо. Не съм сигурен дали то има значение сред сегашните ни изпитания, но нещо ми подсказва, че има. Тя каза, че онова, което държи смъртта далеч от вратата ни, не е родено от черния камък, защото тя самата е била стара още преди първият камък да бъде изкопан от земята.
Усмихна се и сви рамене.
— Нещо, върху което да размишлявам по пътя, предполагам. — Цялото веселие се оттече от лицето му и той погледна Вейлин в очите. — Не умирай тук, братко — каза му, преди да се качи на баржата.
Вейлин гледаше как съдът се отделя от кея, за да се присъедини към редицата баржи, и скоро мина под гигантската желязна решетка, пазеща входа на пристанището. Решетката се спусна веднага след като и последната баржа потегли, с дрънчене на вериги и стържене на желязо. Когато се удари във водата, вдигна висока вълна, която накара малкото останали баржи да се заклатят на котвените си въжета.
