— Прекалено бавно — каза той на Вей. — Две обиколки на плаца на бегом. Бой за всеки, който изостане.
Остана още час, като ги тренираше и наказваше, докато не капнаха от изтощение.
— Един час за почивка и храна — каза той на Вей. — После ги изкарай извън стените и ги прати на юг покрай канала на разстояние десет мили. И който не се върне до смрачаване, ще спи на открито.
— Сигурен ли сте, милорд? — попита Вей. — Сред тази пасмина има сума ти вероятни дезертьори.
— Погрижи се да разберат, че сталхастките разузнавачи ще си устроят чудесно забавление с всеки беглец — отвърна Вейлин. — Освен това всеки, който духне, ще ни направи услуга. Ако бягат сега, значи няма голям шанс да останат по-късно.
Намери Ам Лин да взима урок по копие от Алум. Каменоделецът винаги бе имал яко телосложение и мускулите му се издуваха впечатляващо, докато мушкаше с копието един чувал жито. Но колкото и силен да беше, вече не бе млад и никога не бе служил войник. Първите му мушкания бяха бързи и добре насочени, но само след няколко минути станаха забележимо по-бавни и неточни.
— Не си длъжен да го правиш — каза му Вейлин. — Алум и Семон ще те пазят зорко, когато му дойде времето. — Всъщност той би искал да държи Ам Лин колкото се може по-далеч от битката, но възможното предимство, което даваше песента му, бе прекалено голямо. Освен това каменоделецът показваше явна неохота да бяга от онова, което смяташе за полагащия му се дял от опасността.
— Човек трябва винаги да е открит за нови умения — каза Ам Лин, усмихнат и задъхан, като вдигна копието си за нов опит.
— Убиването не му е в душата — каза Алум на Вейлин на алпирански. — Старае се много, но не е боец.
— И освен това знае добре езика ти — добави Вейлин, като видя как Ам Лин трепна. Сложи ръка на рамото му, а Алум се прокашля смутено. — Някаква промяна? — попита той каменоделеца, който поклати глава.
— Само мелодия, която говори за приближаваща опасност. Но съм сигурен, че нямаш нужда от песента ми, за да ти го каже.
Вейлин кимна и се обърна да си върви.
— Кажи ми, когато се промени.
Елеса и Норта бяха на северния отрязък от външната градска стена. Около тях бе струпан обилен запас стрели и те стреляха по мишена, поставена на двеста крачки оттам, в обраслата с храсти равнина около града.
— Пак пропусна, милорд — каза Елеса на Норта и се ухили за миг, преди да се намръщи в израз на престорена загриженост. — Може би очите ти отслабват. Казват ми, че това било често срещано при старците.
— Пердашил съм с пръчка и по-големи ученици от теб за непочтителност — отвърна Норта, макар че тонът му си оставаше мек. Той изпъна лъка и стреля отново. Цялото му тяло се движеше с лекотата на отколешен стрелец, съчетавайки сила и точност. Вейлин проследи полета на стрелата, която се заби в центъра на заприличалата на игленик мишена.
— Добре — каза им той. — А сега я преместете на още петдесет стъпки по-далеч.
— Не можем да сме сигурни, че изстрелът ще е смъртоносен на такова разстояние — отбеляза Норта. — Да не говорим колко трудно ще е да улучим конкретна мишена в хаоса на битката.
— Ще разполагате с Джукар да насочва прицела ви — каза Вейлин. — А по въпроса дали изстрелът ще е смъртоносен, имам идея и за това.
По настояване на Шо Цай Шерин бе устроила импровизирана лечебница в най-големия градски храм и към нея се бяха присъединили множество местни лечители. Повечето бяха монаси и монахини от различни Небесни ордени, сред които се оказа и едно познато лице.
— Почакай ме малко — каза Вейлин на Чиен. Тя сви рамене и си намери един сенчест ъгъл, докато той отиде да поздрави хубавата жена, носеща кош с пране.
— Майко Вен — каза и се поклони. — Далеч сте от Високия храм.
Усмивката, с която го дари тя, бе бледа, а хубавото ѝ лице бе сковано от потисната скръб.
— Орденът ми прекара много часове в размисъл след вашето посещение — каза жената. — Решихме, че е неуместно да продължаваме да седим бездейно в дома ѝ, след като бихме могли да потеглим на север с крехката надежда да ѝ окажем някаква помощ. — Тя наведе глава. — Чакахме твърде дълго.
— Аз мисля, че Нефритената принцеса е определила пътя си преди много години — каза Вейлин.
— Но всичко беше напразно. Тя не успя да спре сталхастите, не успя да изцери сърцето на техния фалшив бог. — Вейлин и преди бе чувал такъв тон като на майка Вен: глас на човек, наближаващ границата на вярата си.
— Техният фалшив бог не подлежи на изцеряване — рече той. — И мисля, че тя го знаеше. Тя не дойде, за да го спре, а за да покаже на другите, че трябва да го спрат.
При тези думи майка Вен се усмихна, но усмивката ѝ бе треперлива и бързо угасна. Тя бързо събра прането в коша и пое по своите си работи.
Вейлин намери Шерин край една маса в скрипториума на храма да реже една проста памучна риза на ивици, за да увеличи запасите от превръзки.
— Не правя отрови — заяви тя със суров поглед, докато ножът ѝ оставяше нов прецизен разрез в плата. — Войната е твоя специалност, не моя.
Отговорът ѝ не го изненада, но го изненада гневът, който той предизвика в него.
