Очите на мъжа се присвиха и устата му потръпна в предизвикателно веселие.
— Никога не съм ги чувал — отвърна той.
— А чувал ли си за Алената лента? — попита Чиен. Докато говореше, вдигна ръце, сви едната в юмрук и потупа по нея с два пръста на другата, преди бавно да ги плъзне към китката си. Мъжът запази лицето си безизразно, но Вейлин зърна в очите му несъмнена искрица на разпознаване.
— Говоря като човек, който е вървял по безименните пътеки цял живот — продължи Чиен и гласът ѝ отекна надълбоко в тъмницата. — И казвам истината. Това не е лъжа. За какво ми е да лъжа? Аз не обичам този човек. — Тя посочи Вейлин. — Пристигането му в нашата страна доведе до смъртта на баща ми и до падението на Алената лента. Но той е воин с голяма слава във варварския изток и след като съм го видяла да се бие, мога да свидетелствам за уменията му и че думата му на две не става. Кълна ви се като дъщеря на Пао Лен от Алената лента, че можете да му вярвате. Изборът е ваш: заложете на думата му и можете да живеете, или по-вероятно да загинете в битка. Недейте — и със сигурност ще умрете от глад в собствените си нечистотии.
Множество гласове забъбриха в сенките и още затворници излязоха на светло. Мнозина се кланяха с раболепна почит, докато други гледаха Вейлин с подозрение. Въпреки готовността им опърпаното и измършавяло състояние на повечето накара Вейлин да се зачуди от каква полза могат да са те като войници. Все пак забеляза между тях няколко здравеняци, но повечето стояха зад жилавия младеж, който оставаше все така невъзмутим.
— Млъквайте, умилкващи се лайна! — викна той и другите затворници моментално се смълчаха. — Чувал съм за Пао Лен — обърна се мъжът към Чиен. — Разбрах, че умрял по заповед на Търговския крал.
— Така е — каза Чиен. — И самият Търговски крал ми каза колко е впечатлен, че баща ми не издал нито едно име през дългите часове на страдания, преди палачът да сложи край на живота му, даже имената на онези, които винаги е смятал за врагове. Знай това и знай, че неговата кръв тече и в моите вени. Думата на Алената лента никога не е била нарушавана.
Контрабандистът се обърна към здравеняците зад гърба си и проведоха бързо съвещание на тих глас.
— Ако се бием, ще ни плащате — каза той, като се обърна този път към Вейлин. — Също колкото на всеки друг войник. И — по устните му заигра усмивка — аз ще бъда капитан.
— Съгласен за заплащането — отвърна Вейлин. — Но не и за капитанския чин. Можеш да бъдеш ефрейтор. — Задържа погледа на младежа, търсейки следи от предизвикателство. Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи той да бъде пребит, а най-вероятно и убит, за да се вкарат другите в правия път. Както бе отбелязал Шо Цай, Вейлин беше правил това и преди.
— Значи ефрейтор — каза младежът, доказвайки поне, че непокорството му не стига до глупост.
— Имаш ли си име? — попита Вейлин.
— Чо-ка.
„Кама или тънък нож“, преведе си наум Вейлин. Съмняваше се, че това е истинското име на мъжа, но нямаше значение.
— Ефрейтор Чо-ка — каза той. — Приведи тези мъже в някакво подобие на ред и ги изкарай оттук. Ще ме последвате до канала. Имам чувството, че отчаяно се нуждаете от баня.
— В кръг!
Загърмяха ботуши и задрънчаха брони, докато ротата се опитваше да изпълни маневрата, която бяха изучавали през последните три мъчителни дни. Няколко души се сблъскаха с другарите си и изпуснаха копията. Контрастът с другите полкове, трениращи на централния площад, бе голям. Даже сравнително неопитните доброволци се смееха открито на недодяланите опити на престъпниците да се правят на войници. Цялостното чувство за безредие се подсилваше от определено разнородната им външност. Тъй като оръжейната на гарнизона бе кажи-речи изпразнена от екипировка, отрядът на Вейлин бе принуден да се оправя с каквото е останало. Ето защо мъжете маршируваха в брони с различен цвят и носеха шлемове, които варираха от съвсем прости до екстравагантно украсени. Единственото еднакво нещо у тях бе оръжието им — двуметрово копие със закривено острие и къс меч за всеки. Вейлин се бе надявал да намери между тях стрелци, но в оръжейната не бяха останали никакви арбалети.
— Бих казал, че това е като да пасеш котки — подхвърли ефрейтор Вей на Вейлин с кисела гримаса, — ако не мислех, че от котките ще излязат по-добри войници.
Бяха нужни цели две минути, докато ротата успее да се строи в някакво подобие на кръг, и още две, докато добие вид на нещо, което би могло да устои на кавалерийска атака.
Вейлин преглътна една въздишка, докато оглеждаше потните лица под разнообразните шлемове. Въпреки цялата си аматьорска несръчност повечето поне полагаха усилия. Както бе виждал и преди, отчаяните хора, които ги чака сигурна екзекуция, често отговарят с благодарност и вярност, когато им предложиш спасение и шанс за изкупление, да не говорим за редовно хранене и легло, в което да спят. „Те биха могли да станат добри войници някой ден. Ако имахме време.“ Но времето беше срещу тях, а тези мъже нямаше да бъдат спасени от един мекосърдечен командир.
