Ректора седеше на бюрото си и се питаше какво им готви бъдещето.
Грозно очертаният от клиента кръг го зяпаше от календара — крива червена линия, ограждаща конкретна дата, очевидно с особено значение.
„Утре“.
Той неохотно погледна бутилката скоч на масата. После за пръв път от четиринайсет дни си наля чаша уиски и я пресуши на една глътка.
Главният фасилитатор Лорънс Ноултън измъкна малката червена флашка от компютъра и я сложи на бюрото. Този видеозапис се нареждаше сред най-странните неща, които беше виждал.
„И е дълъг точно девет минути… до секундата“.
Обзет от неприсъщо му безпокойство, той се изправи и закрачи из малката си кабина, като отново се чудеше дали да се посъветва за шантавия запис с Ректора.
„Просто си свърши работата — каза си Ноултън. — Не задавай въпроси. Не издавай присъди“.
Пропъди мисълта за записа от ума си и въведе утвърдената задача в програмата си. Точно според желанието на клиента утре щеше да разпрати видеофайла до медиите.
18.
Виале Николо Макиавели се смята за най-красивия булевард във Флоренция. С широките си завои, които лъкатушат сред гъсти храсти и широколистни дървета, той е любим на колоездачите и любителите на ферари.
Сиена ловко управляваше мотопеда по завоите. Скоро напуснаха мрачния жилищен квартал и навлязоха в чистите и ухаещи на кедри скъпи зони на западния бряг. Часовникът на една черква, която подминаха, тъкмо биеше осем.
Лангдън се държеше за кръста на Сиена и в ума му се вихреха озадачаващи образи от Дантевия ад… и тайнственото лице на красивата среброкоса жена, която беше видял, натикана между двама едри войници на задната седалка на вана.
„Която и да е тя, вече е в ръцете им“ — помисли си Робърт.
— Жената във вана — надвика Сиена мотора на триколката. — Сигурен ли си, че е същата от виденията ти?
— Абсолютно.
— Значи трябва да си се срещнал с нея през последните два дни. Въпросът е защо продължава да ти се явява… и защо все ти повтаря да търсиш нещо.
Лангдън бе съгласен с нея.
— Не знам… Нямам спомен да сме се срещали, но всеки път, щом видя лицето ѝ, изпитвам непреодолимото усещане, че просто трябва да ѝ помогна.
„Варвари… варвари…“
Изведнъж се запита дали странните му думи не са свързани със среброкосата жена. „Може би се отнасят за хората, които са я похитили?“ Тази мисъл накара стомаха му да се свие.
