— Няма проблем, ако не искате да говорите — успокои го президент Томпсън и събра върховете на дългите си пръсти под брадичката си. — В действителност, това не е необходимо, тъй като вече разполагаме с всички необходими доказателства, за да ви обвиним в държавна измяна.
— Измяна?! — изломоти сенаторът. Слюнката, събрала се в ъгълчетата на устата му, се открояваше като два бели флага върху вишневочервеното му лице. — Как се осмелявате?! Аз обичам страната си!
— Вие обичате страната си толкова много, че продавате незаконно оръжия на враговете й? — Президентът изглеждаше искрено озадачен. — Тогава не ми се ще да видя, какво бихте направили, ако мразехте страната си.
— Те не бяха наши врагове, когато продадох тези оръжия! — разпалено заяви Алдъс, който дори не забеляза, че е бил подведен ловко да направи самопризнание.
Франк наистина се възхити на умението на президента. Човекът трябва да е бил адски добър адвокат, преди да реши да се впусне в политиката.
— Превърнаха се в наши врагове едва след като глупавите, бавнодействащи политикани не успяха да ги въоръжат достатъчно срещу талибаните в Афганистан. Аз правех това, което трябваше да се направи, по дяволите! Това, което всички вие — сенаторът посочи със замах началник-щабовете — бяхте твърде страхливи да сторите.
— Наистина ли? — попита генерал Фулър, прекъсвайки онова, което президентът, отворил уста, искаше да каже. Франк остана изненадан, когато Томпсън скръсти ръце и се облегна назад в стола си, очевидно готов да прехвърли топката на генерала. — И как се развиха нещата, сенаторе? Дали тези оръжия, които сте продали на пакистанските племена, са помогнали за премахването на талибаните?
— Ами… — Алдъс се поколеба и генерал Фулър веднага се нахвърли върху него:
— Не! — излая той, стоварвайки големия си юмрук върху бюрото на президента. Али почти подскочи в креслото си заради оглушителния трясък, а повечето от главнокомандващите се размърдаха неловко. Дори Шефа вдигна вежди при дързостта на генерала. Нямаше как да не погледне към лицето на президента, за да прецени реакцията му. Но Томпсън изглежда не бе забелязал проявеното нахалство. Изражението му си остана абсолютно спокойно и напълно невъзмутимо.
Интересно…
— Те не са помогнали за унищожаването на талибаните, защото, ако не бяхте толкова проклето арогантен, щяхте да знаете — продължи Фулър, а лицето му се изкриви от гняв, — че това, което най-много интересува пакистанските племена са парите и собствеността върху земята, а не мира, религията или някаква си идеология. На тях не им пука за талибаните, освен — О, я почакай! — защото, каква изненада, талибаните са били повече от щастливи да им платят за тези оръжия, които сте предоставили от патриотични мотиви. Само че те са ги използвали, за да убиват наши войници!
— Но, но… — заекна сенатор Алдъс.
— Няма но! — изрева генералът и Франк можеше само да скръсти ръце и да се възхищава на справедливия му гняв. Трябва да е бил истинско чудовище на бойното поле. — Ако не бяхте толкова зает да си седите и да се изживявате като бог на войната, щяхте да имате повече време, за да прочетете всички тези досиета, които минават през бюрото ви, и да знаете, че на нас — генерал Фулър махна с едрата си ръка, за да обхване всички присъстващи, при което медалите на гърдите му издрънчаха — отдавна ни е известно, че Пакистан е център на ислямския тероризъм. Боже мой, човеко, британското правителство е изчислило, че около осемдесет процента от терористичните заплахи, които получават, са с пакистанска връзка. А какво да кажем за Бин Ладен? Мога да твърдя, без сянка на съмнение, че за никого от нас — висшите военни — не беше изненада, че той е бил открит там. Така че, добра работа сте свършили, сенаторе. Както каза президентът в началото на вашето посещение — въоръжихте враговете ни.
Възхитен, Франк наблюдаваше как очите на Алдъс се стрелкаха из стаята, търсейки някакъв изход от тази бъркотия.
— Имам контакти — възкликна сенаторът. Цялата му борбеност изведнъж изчезна, когато се изправи, за да потърси подкрепа, каквато и да е подкрепа. — Ще ви дам имената на тези, които ми помогнаха, ако ми гарантирате, че не ме заплашва смъртно наказание. Има документи, които да подкрепят моите твърдения. Ще ви кажа кой проникна в компютърната система на „Черните рицари“ и възложи фалшивата задача в Сирия.
Изведнъж Шефа усети съвсем ясно остра необходимост да изпрати възможно най-голямото парче олово в предателското сърце на сенатора. За съжаление, тайните служби бяха взели оръжията им, преди да им позволят да влязат в Белия дом. Докачливи копелета.
Президент Томпсън сплете пръсти, сякаш обмисляше изключително внимателно щедрото предложение на сенатора. Бяха обсъждали точно как да получат имената на съучастниците му, а сега човекът щеше да им ги предостави дори без борба.
Мижитурка!
