— Той не държи мислите си далеч от това — обясни мъжът с изражение на безпомощност и възмущение, от което белегът в ъгъла на устните му се открои още повече. — Просто бяга от цялата ситуация.
— Всички скърбим по свой начин, Шефе — отговори тихо Беки и се намръщи, когато той трепна. — Какво?
— Никога повече ли няма да ме наречеш по име?
От деня, в който й заяви, че в никакъв случай няма да й позволи да осъществи мечтата си да стане пълноправен член на екипа и дори ще стигне дотам умишлено да саботира усилията й, тя престана да мисли за него в личен план и го възприемаше просто като началник, който има власт единствено над професионалния й живот. Поне се опитваше да го прави. В някои дни това се получаваше, в други — не. Дните, които той прекарваше в Линкълн Парк, обикновено попадаха директно в категорията „не“.
— Не зная — прошепна и поклати глава. Почувства се така, сякаш някой беше изпуснал топка за боулинг върху корема й.
Просто искаше да се махне от „Черните рицари“ АД. Далеч от острата болка и съкрушителната скръб. Далеч от всички неща, събуждащи ужасни спомени за онова, което се бе случило и за всички разбити мечти за това, което никога няма да бъде.
За миг на красивото му, изсечено лице се изписа разочарование.
— Добре — изръмжа той. — Наричай ме както искаш, по дяволите!
Щеше ли да има нещо против, ако го нарича задник или пълен идиот? Защото беше точно такъв. В момента нямаше нито сили, нито желание да се бори с него.
— Факт е — продължи Франк, — че не можем да си позволим да те загубим за цял месец.
— Не съм ползвала отпуска повече от две години. Сега си взимам четири седмици. Както казах, Дан и другите могат да се справят с всички поръчки, които идват. Още повече, че това е една добра възможност за новите ни попълнения да започнат да си цапат ръцете. Би било добре, ако Рицарите помогнат на новите момчета с концепция и дизайн за моторите им. Може би това ще създаде приятелство помежду им, кой знае? — Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той отвори уста да каже нещо. — Не искам разрешение. Казвам ти. Вземам този месец. Имам нужда от почивка. Над цялата тази територия е надвиснал черен облак, който напълно ме задушава. Ще полудея, ако трябва да прекарам още един час тук, да не говорим за цял един ден.
Твърдата му челюст се затвори с едва доловимо за слуха щракване и Беки безучастно гледаше как мускулите на бузата му се стегнаха.
Той нямаше да я уволни. Или може би щеше да го направи.
Интересуваше ли я изобщо?
Ха, честно да си признае, вече просто не знаеше.
— Къде отиваш? — попита я накрая, а очите му блестяха с примирен гняв.
— На Сейшелските острови и след това в Мадагаскар — отговори. — Имам приятелка, която прави изследвания за докторската си дисертация там.
— Това е много далеч.
— Да, точно в това е целият смисъл.
Дълго, напрегнато мълчание легна между тях, докато той се взираше в лицето й. Молекулите в разделящия ги въздух започнаха да вибрират.
Къде беше онзи шибан нож, с който можеше да се реже натежалия от напрежение въздух, когато едно момиче има нужда от него?
— Не можеш да избягаш от… — Той прокара ръка през косата си и се намръщи, когато ставата на увреденото му рамо се измести. Искаше й се да му каже, че проклетото нещо трябва най-сетне да се фиксира, но знаеше, че няма да има полза. Франк не искаше да бъде извън строя за времето, което щеше да е необходимо за възстановяване след процедурата.
Инат, ето какъв беше той. Инат като муле.
Но за щастие, следващия месец, така или иначе, това нямаше да бъде неин проблем.
— Това, което искам да кажа, е — продължи той малко по-неуверено, — че се надявам да не съм аз причината да избягаш чак на другия край на света… или съм?
— Не бягам от теб или от нещо друго — увери го тя, лъжейки безочливо право в силно загриженото му лице. — Искам да се махна далеч от всичко.
— Но ще се върнеш, нали?
Изведнъж се почувства невероятно изчерпана.
— Ще се върна. Ако не го направя, кой ще плаща за ежеседмичния ми маникюр и педикюр? Освен това знаеш, че едно момиче трябва да се храни. — Опита да се усмихне, но по изражението на лицето му разбра, че усилията й са напразни.
— Добре. — Кимна отривисто и после галантно й отвори входната врата. Топлото септемврийско слънце нахлу в коридора и моментално ги заслепи. Тя използва това като извинение, за да сложи слънчевите си очила, надявайки се по този начин да скрие факта, че в очите й необяснимо защо имаше сълзи. — Наслади се на почивката си, Ребека. Отпусни се. Нека слънцето прогони проблемите ти.
— Господи! — изписка Али и изпусна прясно изпечената бисквитка, която се готвеше да напъха в устата си. Някой се опитваше с всички сили да избие входната врата от пантите.
— Алиша Морган! — извика познат глас през масивната дървена повърхност. — Отвори! Знам, че си вътре!
Али се спъна в новия си килим и — Оу, оу, оу! — удари малкото си пръстче в дивана в безумния си устрем да отвори по-бързо вратата.
— Беки?! Какво, по дяволите, правиш тук? — попита, подскачайки на един крак, стиснала в длан пулсиращия си от болка пръст.
