Тя погледна към масивната двойна врата, през която агентите от Тайните служби тъкмо извеждаха насила крещящия сенатор и зачака да се втурнат обратно вътре, да й сложат белезници и да я хвърлят в Гуантанамо за унищожаване на частна собственост или… или за разпръскване на биологично опасни материали в правителствена сграда, или за каквото и да беше там.
Но не.
Не се появиха никакви облечени в черно, гледащи строго мъже, които да я отведат. Слава богу! Не беше създадена да лежи в затвор. Плюс това, нали се сещате, имаше страх от тесни пространства.
Али въздъхна тежко и погледна още веднъж в посока на Нейт, но него го нямаше. Потърка с разтреперана ръка треперещите си устни и преглътна горчивите жлъчни сокове, останали в устата й.
— Нейт? — Тя се обърна към Франк. — Къде е той…
— Най-добре е да оставиш Призрака сам за няколко минути — посъветва я мрачно Шефа.
Тя се давеше в сълзи и не можа да направи нищо друго, освен да кимне.
Няколко минути.
Можеше да му ги даде.
И когато се върне, щеше да му каже, че не би могла да си представи каква неизмерима сила е била необходима, за да реши да сложи милостиво край на живота на брат й. Защото трябва да е било милост. Нямаше друго обяснение.
Щеше да му каже как не може да си представи света без него. Как мисълта за връщането й към улегналия й, скучен живот след всичко онова, което се бе случило, след всичко онова, което се случи между тях, я караше да иска да се свие на кълбо и да умре.
Щеше да му каже най-важното от всички неща. Щеше да му каже, че го обича…
Но секундите се превърнаха в минути, а минутите — в час, докато мъжете около нея обсъждаха съдбата на сенатор Алдъс.
Когато Франк най-накрая се обърна и я погледна, изражението му й каза всичко, което й бе необходимо да знае.
Нейт нямаше да се върне.
— Вземаш си отпуск? — изръмжа Шефа от прага на отворената врата.
Беки вдигна поглед и после бързо го върна обратно към куфара, чийто цип в момента закопчаваше.
— Да — отвърна тя, настрои кода на секретната ключалка, сложи куфара на пода и издърпа телескопичната дръжка.
— Имаше ли намерение да го споделиш с мен, твоя шеф, в обозримо бъдеще?
— Веднага, след като слезех по стълбите, Шефе — отговори тя, мина покрай него и се отправи към споменатите стълби. Чу как големите му ботуши затракаха по металните стъпала. Всеки удар от стъпките му беше в съзвучие с тежкия ритъм на умореното й сърце.
Не искаше да го направи по този начин. Беше се надявала да има няколко ценни минути, за да излезе с малка прощална реч, нещо оригинално и изтънчено, но той я бе изненадал, преди да успее да подготви нещо.
Не беше ли това типично? Винаги да бъде една крачка пред нея. Сякаш притежаваше шесто чувство, когато възникнеха смущения в добре нагласения му малък свят.
И точно от този малък свят трябваше да изчезне незабавно или щеше да се превърне в
— За колко време? — попита той, все още следвайки я по петите, докато тя се отправяше по дългия коридор към входната врата.
— Един месец — отвърна младата жена, борейки се с внезапния порив да заплаче. Правеше го много често след смъртта на Пати. Всеки път, когато минеше покрай малката тухлена къща в северния край на имота на „Черните рицари“ — тази, в която Дан и Пати бяха живели заедно. Всеки път, когато погледнеше жалката сянка, в която се бе превърнал Дан. Всеки път, когато видеше как Призрака се взира в ръцете си, сякаш те са най-мръсното нещо, което някога е виждал. Всеки път, когато големият й брат се вгледаше притеснено в нея и я питаше дали е добре. Винаги отговаряше с „да“, но всеки всъщност знаеше, че отговорът е едно гръмко неизречено: „По дяволите, не!“. И разбира се, всеки път, когато Франк предприемеше едно от своите тайнствени пътувания до Линкълн Парк…
Мда. Те определено се бяха увеличили през последните шест седмици. И не беше нужно да бъде стипендиант в програмата Фулбрайт49, за да разбере, че той отива там, за да получи малко утеха.
По дяволите, всички се нуждаеха от утеха след случилото се. Ето защо не можеше да го обвинява, че търси забрава в прегръдките на някоя жена, но от друга страна винаги го правеше. Защото се разкъсваше вътрешно, когато си мислеше за това.
Шибани ядки, наистина.
— Един месец?! — изрева невярващо Франк. — Не може просто да ни оставиш за цял един проклет месец! Имаме две поръчки за мотори. Първият трябва да бъде готов след три седмици.
— Ози може да се справи с дизайна. Той има набито око, а и сме работили заедно с CAD системи50. Що се отнася до производството, Дан може да се справи. Така или иначе в момента не прави нищо друго, освен да работи и да се напива до затъпяване. Така държи мислите си далеч от… — Беки преглътна, — ти знаеш.
Когато посегна да отвори входната врата, Франк я спря, като постави тежката си длан върху рамото й. Тя си пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него.
