— Точно така — имаше известно удоволствие в това, че можеха да си довършват взаимно изреченията, помисли си тя.
— Трябва да намеря компанията майка — каза той.
— Дори и да успееш, с какво ще ти помогне това да защитиш Джералд Наш?
— Стъпка по стъпка, Вик. А води до Б, а Б води до В. Мъжете, които ме отвлякоха, са наели Сандърс. Което означава, че „Уелфлийт“ или който там е собственикът, е имал нужда от човек, който разбира от делфини. Когато разбера кои са, ще знам какво са искали да правят с делфините. И може би това ще отговори на въпроса защо Гризби е направил Сандърс на кайма.
— Въпросите изглеждат прекалено много, стъпките също — отвърна тя.
— Но ако успея, Вик, последната стъпка ще докаже, че Джералд Наш е невинен.
Виктория отиде да обядва с един от свидетелите си, а Стив потърси агитката си. Засече Марвин Умника и Тереса Тораньо, тези седемдесетгодишни влюбени птички, на входа на кафето и помоли Тереса да използва невероятните си умения за ровене в интернет — беше се регистрирала в AOL още в първия ден на появата му — и да му помогне да разбере кой е собственик на „Уелфлийт Дайнамикс“.
— Само ако кажа на Виктория всичко, което кажа и на теб — отвърна Тереса. — Поравно на двамата.
— Всичко поравно, Стивън — добави Марвин. — Трябва да останем неутрални.
— Божичко, Марвин. Аз съм във война, а вие ми се правите на Швейцария.
— Ако трябва да избираме на чия страна да застанем, Стивън, ще предпочетем красивата девойка, а не теб.
— Марвин, какви ги говориш? С теб се познаваме от толкова отдавна!
— Нищо лично, малкия, но тези „борци“ за правата на животните са обикновени отрепки и терористи.
— Забрави клиента ми — взе да го умолява Стив. — Ами аз?
Години наред Стив беше купувал сандвичи с говеждо — „по-тлъстичко, ако нямаш нищо против, малкия“ — за Марвин и Съдебната банда. А сега това. Стив смяташе Умника за приятел. Нещо повече — за дядо и страхотен актив по време на процес. Марвин използваше четирийсетгодишния си опит в продажбата на дамски обувки, за да помага на Стив при избора на съдебни заседатели.
„Жени със сандали с отворени пръсти са добри за защитата. Консервативни черни обувки стават за обвинението.“
Марвин имаше и теория за чантите, но Стив не можеше да различи истинската „Гучи“ от ментето, така че не му вършеше много работа.
— Не мога да повярвам, че двамата ме зарязвате така — оплака се Стив.
— Искаш прекалено много — отвърна Тереса. — Ние харесваме Виктория.
— Тереса е права — съгласи се Марвин. — Не че не те обичаме. Но обичаме и Виктория.
Час по-късно, след като се беше съгласил с условието всичко поравно, Стив се беше сврял на масата на защитата заедно с клиента си. На десет стъпки разстояние Виктория прелистваше разноцветните си картончета с бележки. Съдията и съдебните заседатели още не се бяха върнали от обедната почивка. Марвин и Тереса седяха на първия ред на галерията, на еднакво разстояние от обвинението и защитата. Марвин прелистваше брой на списание за дамски обувки. Макар че беше продал магазина си преди много години, все още следеше търговията. Тереса, чиито пръсти бяха все така подвижни и с изряден маникюр, работеше на лаптопа си. Водеше ежедневен блог, озаглавен „Абуела Кубана“21, където хвалеше преимуществата на народната медицина при лечението на артрит и даваше рецепти за печено цяло прасе за коледната вечеря.
Преди да се пенсионира и да прехвърли бизнеса на децата си, Тереса беше притежавала верига погребални бюра — „Фюнерария Тораньо“, арена за джай алай22 и дял в магазин за продажба на шевролети. Бизнесът й се удаваше и тя често помагаше на Стив, когато той имаше нужда от познания по счетоводство.
Беше красива жена с катранено черна коса благодарение на редовните посещения във фризьорския салон. Носеше наниз перли със стилна черна копринена рокля. Марвин, плешив още откакто бил старшина в Корейската война, беше облечен с панталони с басти, тюркоазна риза и карирано спортно сако, което за кратко беше излязло на мода през 70-те години на XX век. Двамата бяха лудо влюбени.
Тереса погледна Марвин, който махна с ръка, за да им привлече вниманието.
— Стивън, Виктория. Елате тук и двамата.
Стив се провря през люлеещите се врати, след което галантно ги задържа, за да мине и Виктория.
Тереса се усмихна и на двамата. Лаптопът й стоеше там, където му беше мястото — в скута й.
— Това беше много набързо, така че не разполагам с всички отговори. Но ако пуснете за търсене „Уелфлийт Дайнамикс“ заедно с всички останали компании с „Уелфлийт“ в името, ще откриете, че всичките са собственост на холдингова компания, наречена „Шайен Рейндж“, компания от Делауеър.
— С какво се занимава „Шайен“? — попита Стив.
— Нищо. Просто холдингова компания. Но е собственост на бермудски тръст с името „Айландс Груп Инвестмънтс“. Който е основал тази компания, се е погрижил да затрудни проследяването, но който притежава „Айландс“, притежава „Шайен“ и следователно притежава и всички „Уелфлийт“.
— А собственикът на всички „Уелфлийт“ е…?
Тереса му махна с пръст.
